Камила Лекберг - Немското дете

– Не го приемам навътре. Такива ги има навсякъде. Ако ми пукаше за динозаврите в униформа, отдавна да съм вдигнала бялото знаме.

– Хубаво е, че възприемаш нещата така. Предимството на Мелберг е, че поне е последователен – дис-криминира всичко и всички.

– Да, това е утеха – разсмя се Паула.

– Какво е толкова смешно? – попита Мартин, който все още носеше Мая на ръце.

– Мелберг – отговориха му Патрик и Паула в един глас.

– Сега пък какво каза?

– Аа, старата песен. – Патрик се протегна да поеме Мая. – Но Паула явно не е впечатлена, така че всичко ще е наред. Аз обаче вземам малката и се прибирам. Махни за чао, миличка!

Мая помаха и се усмихна на Мартин, който засия.

– Стига де, ще ми отнемеш момичето ли? Мислех, че има нещо между нас, кукличке…

Мартин се нацупи и направи тъжна физиономия.

– Мая никога няма да има друг мъж в живота си, освен баща си, нали, мъниче?

Патрик навря нос в гушката на Мая, която изпищя от удоволствие. След това я сложи в количката и помаха на останалите. Част от него беше облекчена, че ги оставя и си тръгва. Друга част обаче не искаше нищо друго, освен да остане.

Беше объркана. Понеделник ли е? Или вече е успяло да стане вторник? Брита нервно се щураше из всекидневната. Беше толкова… потискащо. Колкото по-усилено се опитваше да се захване с нещо, толкова повече не успяваше. В по-ясните периоди един вътрешен глас й казваше, че ще успее да се справи с воля. Че ще успее да принуди мозъка си да я слуша. В същото време обаче знаеше, че той се изменя, разпада се, губи умението си да помни, да бъде в такт с часовете, фактите, информацията, лицата.

Понеделник. Беше понеделник. Точно така. Предния ден дъщерите й бяха дошли със семействата си на неделна вечеря. Вчера. Значи днес беше понеделник. Определено. Брита се спря облекчена насред стаята. Това беше една малка победа. Знаеше кой ден е.

Седна в единия край на канапето и в очите й избиха сълзи. Мотивът на Йозеф Франк й беше познат и й харесваше. Бе купила плата заедно с Херман. Което обикновено означава, че тя избира, а той сумти потвърдително. Стига тя да е щастлива. Щеше да е доволен и с оранжев диван на зелени райета, ако беше поискала. Да, Херман… Къде ли се намира в момента? Започна неспокойно да чопли флоралния десен на дамаската. Всъщност знаеше къде е той. Видя отново как се движеше устата му, когато й каза къде отива. Освен това помнеше, че й го бе повторил няколко пъти. Но както делниците се сливаха, така и информацията потъваше, изплъзваше й се, подиграваше й се. Потисната, Брита се хвана за облегалката. Ще си спомни. Само трябва да се съсредоточи. Обзе я паника. Къде е Херман? Още дълго ли ще отсъства? Къде беше заминал? Остави я тук. Може би нарочно я бе изоставил? Това ли изричаха устните му в нейния спомен? Трябва да се увери, че не е така. Трябва да погледне, да се увери, че вещите му не липсват. Брита се изправи рязко от дивана и изтича по стълбите на горния етаж. Какво беше казал Херман? Един поглед в гардероба се оказа достатъчен. Всичките му дрехи висяха вътре. Палта, пуловери, ризи. Всичко беше там. Ала тя все още не знаеше той къде е.

Хвърли се на леглото, сви се като малко дете и заплака. Вътре в мозъка й нещата продължаваха да изчезват. Минута след минута. Харддискът на живота бе започнал да се изтрива. А тя не можеше да направи нищо.

– Ето ви и вас! Това се казва голяма разходка! Колко дълго ви нямаше само!

Ерика пресрещна Патрик и Мая и получи влажна целувка от дъщеря си.

– Да… Ти нямаше ли да работиш?

Патрик избягваше да гледа Ерика в очите.

– Ами… – Ерика пое дълбоко въздух. – Трудно ми е да вляза в ритъм. Само седя, зяпам екрана и дъвча бонбони. Ако продължава така, ще стана сто кила, преди да довърша книгата. – Помогна на Патрик да съблече горните дрехи на Мая. – Не можах да се въздържа да не почета малко от дневниците на мама.

– Нещо интересно? – попита Патрик, облекчен, че засега не трябва да обяснява защо разходката им е отнела толкова време.

– Не, най-вече ежедневни записки. Прочетох само няколко страници. Струва ми се, че ще ги чета по няколко наведнъж.

Влезе в кухнята и попита, най-вече за да прекарат повече време заедно:

– Искаш ли да пийнем чай?

– Да, с удоволствие.

Патрик закачи своите дрехи и дрехите на Мая. Последва Ерика в кухнята. Погледа я как се суети с водата, чаените лъжици и чашите. Двамата чуха Мая да рови из играчките си в хола. Няколко минути по-късно Ерика постави на масата димящите чаши чай и двамата се притиснаха един към друг.