Камила Лекберг - Прокоба

Ерлинг изсумтя изнервен към задалия въпроса. Младият главен счетоводител имаше навика да се занимава с дреболии, вместо да гледа по-мащабно или „the big picture“, както казваше Ерлинг. Впрочем какво ли разбираше този младок от финанси? Навярно едва трийсетинагодишен, той никога не бе работил със суми, каквито Ерлинг бе обработвал за ден през добрите години на застрахователната компания. Ерлинг определено нямаше търпението да се разправя с невръстни сметководителчета. Обърна се към младока на име Ерик Болин и като натъртваше всяка своя дума, обясни:

– В момента този въпрос не стои на дневен ред. На фона на увеличения приток на туристи, който се очаква, няколко счупени прозореца едва ли са причина за сериозно безпокойство. Освен това очаквам служителите на реда да оправдаят заплатите си и да държат положението под контрол.

Той спря погледа си за няколко секунди върху всеки от присъстващите – изпробвана техника, доказала неведнъж ефективността си. Действаше и сега. Административните служители сведоха глава и натикаха възраженията си дълбоко в себе си, където впрочем им беше мястото. Всеки от присъстващите бе получил възможност да изкаже мнението си, но вече бяха гласували решението и днес се очакваше телевизионните бусове с участниците да пристигнат в Танумсхеде.

– Всичко ще се нареди – отбеляза Йорн Шустер, заемал в продължение на петнайсет години ръководния пост в администрацията на Танумсхеде.

Още не се бе възстановил от поражението, което Ерлинг му нанесе на последните избори. От своя страна Ерлинг не разбираше защо Йорн избра да остане в администрацията. На негово място, ако бе претърпял позора мнозинството да гласува категорично против него, Ерлинг би се оттеглил с подвита опашка. Но щом Йорн бе готов да преглътне унижението само и само да остане в службата, негова си работа. Все пак присъствието на старото куче в състава на администрацията имаше своите добри страни, макар Шустер вече да бе изморен и – образно казано – беззъб. Той все пак разполагаше с твърд електорат от поддръжници, които щяха да мируват, докато Йорн участва в процеса по вземане на решения.

– Днес започваме да действаме с пълна пара. Аз ще посрещна екипа в един часа, а който от вас иска да дойде, е, разбира се, добре дошъл. Иначе ще се видим на редовното ни съвещание в четвъртък.

Той стана, за да покаже, че е време компанията да се разотива.

Уно промърмори нещо, докато излизаше, но като цяло Ерлинг смяташе, че е успял да мобилизира войската си. Предвкусваше успеха.

Доволен, излезе на верандата и запали пура да отпразнува триумфа си. В трапезарията Вивека разтребваше масата.

– Да, да, да, да – бъбреше Мая на детското си столче и с голямо майсторство избягваше лъжицата, която Ерика се мъчеше да навре в устата ѝ.

След дълго и безуспешно прицелване майката най-после съумя да ѝ даде малко каша, ала радостта ѝ не продължи дълго, защото точно тогава Мая съзря идеална възможност да демонстрира как бръмчат колите:

– Бррррр!

Малката така се вживя в ролята, че пръските от устата ѝ се полепиха върху лицето на Ерика и образуваха плътен равномерен слой.

– Отвратително дете! – изморено процеди майката, но веднага съжали за словесния си подбор.

– Брррр – продължи весело Мая и избълва последните останки от кашата върху масата.

– Тително дете! – отбеляза Адриан, но кака Ема веднага му направи забележка:

– Така не се говори, Адриан!

– Ика го каза.

– Да, но така не се говори, нали, лельо Ерика?

Ема сложи решително ръце на кръста си и погледна предизвикателно Ерика.

– Права си, разбира се. Изразих се лошо, Адриан.

Доволна от отговора, Ема продължи да яде киселото си мляко. Ерика я гледаше с любов, но и с тревога. Обстоятелствата принудиха невръстната ѝ племенница да порасне прекалено бързо. Понякога тя се държеше като майка на Адриан, а не като негова сестра. Макар Ана да не забелязваше промяната, на Ерика това не ѝ убягна. От собствен опит знаеше колко тежко е да се нагърбиш с такава отговорност от дете.

Ерика от своя страна отново се бе превърнала в майка на сестра си. Освен дето имаше свое дете, пое и част от грижите за племенниците си, надявайки се Ана скоро да се пробуди от унеса си. Докато разчистваше масата, Ерика погледна към горния етаж. Не се чуваше нищо. Ана рядко ставаше преди единайсет и Ерика я остави да поспи. Не ѝ хрумваше какво друго да стори.

– Днес не ми се ходи на детска градина! – обяви Адриан, а физиономията му недвусмислено допълваше: „Да те видя сега как ще ме накараш!“.