Камила Лекберг - Прокоба

– Става – съгласи се Хана. – Може ли само да си оставя някъде пътната чанта?

– Ще я сложа в кабинета ти – отзова се Аника. – А после, като се върнете, ще те запозная с обстановката.

– Благодаря – кимна Хана и забърза след Патрик, който вече излизаше през вратата.

– Е, как се чувстваш? – попита той, след като се качиха в колата и поеха към Санес.

– Добре, благодаря, но първият ден на нова работа винаги е напрегнат.

– Ако се съди по сивито ти, не си се задържала дълго на едно място – отбеляза Патрик.

– Да, исках да натрупам колкото е възможно повече опит – отвърна Хана, докато гледаше любопитно през прозореца. – Да разбера как стоят нещата в различни шведски градове, в управления с различен капацитет и така нататък. Интересува ме всичко, което би разширило професионалните ми хоризонти.

– Но защо? Каква е крайната цел?

Хана се усмихна едновременно дружелюбно и ре-шително.

– Ръководен пост, разбира се. В някое от големите полицейски управления. Затова посещавам всевъзможни курсове, обогатявам познанията си и работя, без да се пестя.

– Звучи ми като рецепта за сигурен успех – усмихна се Патрик, но мощната вълна от амбиции, която го заля, предизвика известно неудоволствие у него. Не беше свикнал да общува с такива хора.

– Дано си прав – каза Хана, докато продължаваше да изучава околния пейзаж. – А ти? От колко време работиш в Танумсхеде?

Патрик установи не без яд, че произнесе отговора си малко сконфузено:

– Ами… всъщност откакто завърших Полицейската академия.

– Ау, никога не бих издържала. Явно атмосферата в участъка ти харесва. Настройвам се оптимистично…

Тя се засмя и го погледна.

– И така може да се разтълкува. Но за да се чувствам добре, роля играят и навикът, и удобството от познатото. Тук съм израснал и познавам мястото като петте си пръста… Макар че вече не живея в Танумсхеде, а във Фелбака.

– Вярно! Разбрах, че си женен за Ерика Фалк! Обожавам книгите ѝ! По-точно криминалните, защото ако трябва да съм честна, не съм чела биографиите…

– Това не е повод за притеснение. Съдейки по продажбите, половин Швеция явно е прочела последната ѝ кримка, но повечето дори не знаят, че Ерика е автор на пет биографии на изтъкнати шведски писателки. Най-добре се продаде книгата за живота на Карин Бойе 1. Доколкото си спомням, в цели две хиляди екземпляра… Между другото, още не сме женени. Но вдигаме сватба в навечерието на Петдесетница!

1Карин Бойе (1900–1941) – шведска поетеса и писателка. – Б. а.

– Честито! Сигурно ще стане страхотно – точно преди празника!

– Да се надяваме… Но правичката да си кажа, в момента ми иде да избягам в Лас Вегас и да се отърва от цялата какофония. Не съм и допускал, че организацията на една сватба включва толкова приготовления.

– Представям си… – засмя се Хана от сърце.

– В документите видях, че и ти си семейна. Вие правихте ли пищна църковна сватба?

Над лицето на Хана се спусна тъмна сянка. Тя бързо отвърна поглед и промърмори едва доловимо:

– Не сме се женили в църква, а в гражданското. Но друг път ще говорим на тази тема. Май пристигнахме.

В канавката видяха катастрофиралия автомобил. Двама пожарникари се опитваха да пробият покрива, но без да бързат. След като надникна в купето, Патрик разбра причината за спокойствието им.

Срещата неслучайно се провеждаше в дома му, а не в сградата на местната администрация. След интензивни ремонтни работи, продължили няколко месеца, в момента къщата – или „Перлата“, както той често я наричаше – бе готова да събира овации. Понеже беше една от най-старите и големи къщи в курортното градче Гребестад, бившите собственици склониха да я продадат едва след дълги увещания, но после продължиха да се жалват, че имотът е „семейна реликва, която се предава от поколение на поколение“. С покачване на предлаганата от него цена обаче жалването премина в тихо мънкане и накрая се преобрази в бодро ръмжене. Безнадеждните идиоти изобщо не разбраха, че той им предложи много по-малка сума, отколкото бе склонен да плати за къщата. Явно не се бяха занимавали с продажби и не можеха да оценят стойността на имуществото си като човек, поживял в Стокхолм и опознал законите на имотния пазар. След като изповядаха сделката, той, без да му мигне окото, вложи още два милиона в ремонтни дейности и в момента гордо показваше крайния резултат на другите общински служители.

– Това стълбище сме го поръчали от Англия. Вписва се идеално в духа, типичен за времето, когато е била строена къщата. Удоволствието ни излезе скъпо, но когато човек държи на качеството, трябва да бъде щедър. Непрекъснато се съветвахме с музея в Бухюслен, за да не накърним автентичния интериор на къщата. Двамата с Вивека винаги сме държали на традициите. Впрочем тук имаме няколко екземпляра от миналия брой на „Жилище“, където резултатът от усилията ни бе подробно документиран. Фотографът сподели, че за пръв път вижда толкова естетическа издържана реставрация. На тръгване си взе по един брой, за да ги разгледа на спокойствие. Май тук му е мястото да обясня, че „Жилище“ е издание, което публикува снимки само от специално подбрани къщи, за разлика от „Красиви домове“, на чиито страници лъсват жилищата на всякакво простолюдие.