Камила Лекберг - Прокоба

Млъкна напрегнато в очакване на нейния отговор. Надяваше се Ана да приема предложението му. Слабичкото ѝ телце и трескавият израз в очите ѝ пробудиха у него инстинкта на защитник. Толкова приличаше на Ерика и въпреки това беше много различна. По-боязлива и ранима версия на Ерика.

– Ами… не знам – поколеба се Ана. – Не знам какво да кажа… откъде да започна…

– Като за начало може да се поразходим. Ако ти се говори, ще говорим. Ако не, просто ще повървим. Как ти се струва?

Дан усети колко загрижено и настойчиво прозвуча въпросът му.

Ана се надигна и седна в леглото. Поседя така – с гръб към Дан – и се изправи.

– Добре, да се поразходим. Но само толкова.

– Става – кимна Дан.

Тръгна пред нея по стълбата и хвърли поглед към кухнята, където Ерика тракаше с чинии и тенджери.

– Ще пообиколим квартала – извика Дан и с крайчеца на окото си видя как Ерика се постара да си придаде равнодушен вид, все едно ставащото е просто дреболия.

– Навън е хладничко. Най-добре се наметни с нещо топло – посъветва той Ана.

Тя го послуша, облече си сиво палто и уви голям бежов шал около врата си.

– Готова ли си? – попита той и осъзна, че се получи въпрос с подтекст.

– Мисля, че да – потвърди тихо Ана и го последва навън в слънчевия пролетен ден.

– Според теб с това свиква ли се? – попита Мартин в колата на път за Фелбака.

– Не – лаконично отвърна Патрик. – Или поне се надявам да не се свиква. Настъпи ли такъв момент, значи е време да си смениш професията.

Той взе завоя към езерото Лонгшо с прекалено висока скорост и Мартин – както обикновено – стисна конвулсивно дръжката, висяща от тавана на купето. Наум си отбеляза непременно да предупреди новата колежка какво я очаква, докато пътува в автомобил, шофиран от Патрик. Но навярно бе закъснял с предупрежденията, защото момичето преди обяд вече бе придружило Патрик до мястото на инцидента и вероятно вече знаеше какво е да си на косъм от смъртта.

– Как ти се стори? – поинтересува се Мартин.

– Кой? – Патрик изглеждаше малко по-отвеян от обикновено.

– Новата колежка, Хана Крюсе.

– Ами как. Съвсем нормална…

– Но?

– Какво „но“? – Патрик се обърна и изгледа Мартин, а онзи стисна още по-здраво дръжката:

– Гледай си пътя бе, човек! Сякаш искаше да добавиш нещо.

– И аз не знам – бавно произнесе Патрик. За успокоение на Мартин колегата му този път не отмести поглед от платното. – Просто не съм свикнал да работя с толкова… амбициозни хора.

– Какво, по дяволите, намекваш? – разсмя се Мартин, но не успя да прикрие, че малко се засегна от забележката.

– Не се обиждай. Не казвам, че нямаш амбиции. Просто Хана е… как да се изразя… свръхамбициозна.

– Свръхамбициозна – повтори скептично Мартин. – Не ти вдъхва доверие само защото се цели нависоко. И какво по-конкретно те притеснява у нея? Впрочем защо се дразниш от амбициозни колежки? Нали не си от онези, дето смятат, че жените нямат място в полицията?

Патрик отново отмести поглед от пътя и изгледа изумен колегата си.

– Абе, ти за какъв ме мислиш? За сексист ли? Сексист, чиято съпруга печели двойно повече от него… Да знаеш, че… Все едно, досега трябва да си разбрал що за човек съм.

Мартин помълча, помълча и попита:

– Ама Ерика наистина ли печели двойно повече от теб?

– Знаех си, че това ще ти затвори устата! – разсмя се Патрик. – Но ако трябва да съм честен, това важи, преди да обложат доходите ѝ с данъци. После по-голямата част отива за държавата. Какъв късмет! Би било ужасно да забогатеем.

Мартин също избухна в смях:

– Истинска трагедия! Не го пожелавам и на най-големия си враг.

– Нали и аз това казвам.

Патрик изведнъж пак стана сериозен. Завиха към района на Кулен, където многофамилните къщи стояха близо една до друга, и оставиха колата на паркинга. После постояха малко в купето.

– Е, време е. За пореден път.

– Да – кимна Мартин и се умълча. Възелът в стомаха му се стягаше с всяка минута. Ала нямаше връщане назад. Най-добре да приключват възможно по-бързо.

– Лаш?

Хана остави чантата си пред вратата, окачи якето си на закачалката и сложи обувките на рафта. Тишина.

– Ехо? Лаш? Вкъщи ли си?

Тя усети как в гласа ѝ пропълзя безпокойство.

– Лаш?

Обиколи къщата. Цареше тишина. Докато се движеше, из въздуха се разлетяха дребни прашинки. Виждаше ги ясно на пролетната светлина, която се процеждаше през прозорците. Собственикът на къщата не се бе постарал да почисти, преди Хана и Лаш да се нанесат. Ала в момента Хана изобщо не можеше да мисли за това. Тревогата изместваше всичко останало.