Камила Лекберг - Прокоба

Той вдигна двата си палеца и изстреля поредната си изкуствена усмивка.

Младежите неохотно се оттеглиха: повечето – към гимназията, а една част явно бяха решили, че им се е представила идеална възможност да пропуснат учебните занятия, и се замъкнаха към местния супермаркет.

– Май ни очаква суперуспешен сезон. – Фредрик прегърна Барби и Йона. – Какво ще кажете, момичета? Готови ли сте за нови подвизи?

– Абсолютно – потвърди Барби с блеснали очи.

Олелията наоколо наля във вените ѝ допълнително адреналин и тя току подскачаше от въодушевление.

– А ти, Йона, как се чувстваш?

– Добре – промърмори тя. – Но ми се ще да си разопаковам багажа…

– Всичко ще се нареди, момиче – увери я Фредрик и я тупна окуражително по рамото. – Най-важното е да сте добре.

Той се обърна към Ерлинг:

– Къщата готова ли е?

– Ама, разбира се. – Ерлинг посочи червено читалище, построено в стар стил, на петдесетина метра от мястото, където бяха застанали. – Занесохме легла и други мебели, така че според мен ще им е много удобно.

– За мен важното е само да има алкохол. Иначе ми е все едно къде ще спя – изказа се Мехмет.

Коментарът му предизвика сподавен кикот и одобрителни кимвания сред останалите. Безплатният алкохол – наред с многото възможности за секс, произтичащи от популярността им – представляваше едно от условията да се съгласят да участват в предаването.

– Успокой се, Мехмет – усмихна се Фредрик. – Вътре има истински бар с всичко, каквото ви душа иска. Очакват ви два кега с бира, а когато свършат, пак ще заредим. Добре ще се грижим за вас, бъди сигурен.

Фредрик понечи да прегърне Мехмет и Уфе, ала и двамата му се изплъзнаха. Отдавна му бяха лепнали етикета „отявлен гей“ и нямаха никакво желание да си гукат с педал. Не биха се поколебали да му го покажат. Въпреки това се налагаше да бъдат деликатни, защото участниците от миналите сезони ги бяха предупредили колко важно е да се разбираш с продуцента. От него зависи на кои участници ще отделят най-много ефирно време и на кои – най-малко. А излъчените кадри са единственото, което има значение. Както и да се излагаш, ако ще да повръщаш и да пикаеш върху пода, не го ли излъчат, усилията ти ще бъдат напразни.

Ерлинг изобщо не подозираше какъв къртовски труд е принудена да полага една звезда в риалити предаване, за да се задържи под светлината на прожекторите. Не знаеше, че много от бившите участници в такива формати тръгват на турнета из баровете в цяла Швеция, само и само да не ги забравят хората. Ерлинг се интересуваше единствено от бъдещия подем в Танумсхеде и вероятността да се прослави като човека, осъществил този подем.

Когато Ана слезе от спалнята, Ерика вече бе обядвала. Ала въпреки че минаваше един, Ана изглеждаше, все едно изобщо не е мигнала. Тя открай време си беше слаба, но напоследък заприлича на скелет и Ерика едва прикриваше ужаса си при тази гледка.

– Колко е часът? – попита Ана с леко потреперващ глас.

Седна до масата и пое чашата с кафе, която ѝ подаде Ерика.

– Един и петнайсет.

– Да, да – обади се Мая и размаха въодушевено ръчички към леля си в опит да привлече вниманието ѝ. Ана дори не я забеляза.

– По дяволите! Успах се. Защо не ме събуди? – попита Ана и отпи от горещото кафе.

– Не бях сигурна как да постъпя. Явно се нуждаеш от повече сън – предпазливо обясни Ерика и седна до кухненската маса.

От доста време Ерика непрекъснато внимаваше как се изразява, докато общуваше със сестра си, а след случилото се с Лукас нещата се влошиха. Дори само фактът, че двете сестри отново заживяха под един покрив, ги върна обратно в познатото русло, от което и двете се бяха измъкнали с цената на много усилия. Ерика автоматично влезе в отколешната си роля на Анина майка, а Ана видимо се разкъсваше между желанието да се остави на грижите ѝ и порива да ѝ се опълчи. През последните месеци в къщата се възцари тягостна атмосфера. Във въздуха се усещаше напрежение заради неизказани неща, които само чакаха подходящ момент да се отприщят. Ала понеже Ана все още се намираше под влияние на преживения шок, от който явно не можеше да се съвземе, Ерика ходеше из къщата на пръсти и се боеше до смърт да не каже или направи нещо грешно.

– А децата? Заведе ли ги на градина?

– Да, всичко мина нормално – увери я Ерика, умишлено пропускайки епизода с Адриан.

Напоследък Ана бързо губеше търпение с децата. Повечето ежедневни грижи се стовариха върху плещите на Ерика и дори при най-дребната проява на каприз от страна на хлапетата Ана се оттегляше и оставяше Ерика да се оправя. Ана се чувстваше като изцеден лимон и ходеше из къщи ни жива, ни умряла, опитвайки се да си припомни какво някога ѝ е вдъхвало желание да се бори. Ерика изпитваше силно безпокойство.