Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

- Какво искаш да кажеш?

- Ще изчакаме, докато Габриел спре да се движи.

- А после?

- После тръгват пеш.

- Пеш в Руб ел Хали? - невярващо попита Картър.

- За това са обучавани.

- Ами ако се натъкнат на саудитски граничен патрул?

- Тогава ще се наложи да произнесат кадиш за граничарите от патрула - отвърна Шамрон. - Защото след срещата си с Михаил Абрамов и Йоав Савир те ще престанат да съществуват.

Имаше една денонощна бензиностанция с магазин в Лиуа, която обслужваше чуждестранни работници и шофьори на камиони. Индиецът зад касата изглеждаше, сякаш не е спал от месец. Йоав - арабинът, който не беше арабин - накупи храна и вода, достатъчни за цял взвод, както и няколко евтини гутри и свободни памучни дрехи, каквито носеха пакистанците и бангладешците. Той сподели с индиеца, че с приятелите си планира да изкара ден-два сред дюните в общение с Бога и природата. Онзи му каза, че северно от Лиуа, непосредствено до саудитската граница, има особено красиво природно образувание.

- Само че бъдете внимателни - допълни той. - По тези места е пълно с контрабандисти и членове на Ал Кайда. Много е опасно.

Йоав благодари на индиеца за предупреждението. После плати сметката, без да се пазари, и излезе.

Групата се отправи на север, както им бе препоръчал индиецът, но щом излязоха от града, направиха остър завой на юг. Дюните имаха цвят на рози и бяха с височината на Юдейските хълмове. Двата „Ланд Крузър“-а се движиха близо час, избирайки твърдите пустинни участъци, и спряха чак когато стигнаха до оградата на саудитската граница. Тъй като скоро щеше да се съмне, те покриха джиповете с камуфлажни мрежи и облякоха дрехите, закупени в Лиуа. Иоав и другите от Саярет заприличаха отново на араби, докато Михаил изглеждаше като западен изследовател, пристигнал да търси някакъв древен град, изгубен под пясъците на Арабия. Неговата експедиция започна трийсет минути по-късно, когато зелената точица на Габриел Алон престана да се движи на около шейсет километра западно от местоположението на специалния екип. Те натъпкаха раниците си с колкото можеха повече оръжия и вода. След това прескочиха граничната ограда и поеха натам.

Палатката бе издигната на завет под грамадна дюна с формата на конска подкова. Беше направена според бедуинския обичай от черна козя вълна. Около нея бяха паркирани избелели от слънцето пикапи и джипове. На няколко метра от входа четири забулени жени с татуировки от къна по ръцете варяха кафе с кардамонови семена на неголям огън. Никоя от тях не обърна внимание на смазания от бой мъж в син работнически комбинезон, който слезе с олюляване от задната врата на черния джип „Денали“, зъзнещ на студения нощен въздух. Все още беше тъмно, но над хребета на дюната започваше да просветлява, а звездите бързо избледняваха. Ал Камал бутна грубо Габриел и той тръгна с несигурни крачки към палатката. Главата му пулсираше, но мисълта му беше бистра. Тя бе съсредоточена върху една лъжа. Щеше да им я поднася постепенно, хапка по хацка, подобно на вкусен сладкиш. Щеше да ги заинтригува и да печели време, докато Михаил и екипът на Саярет се придвижваха към него, водени от сигнала на предавателя във вътрешностите му. Той прогони мисълта за предавателя от съзнанието си. Не съществува никакъв предавател, напомни си той. Съществуваше само Надия ал Бакари - наследница на покровител на джихадистите, която Габриел бе склонил да изпълни шпионска мисия.

Малик застана пред отвора на палатката. Беше заменил чисто бялата си кандура със сива тоба. Краката му бяха боси, а около главата му бе увита гутра на червено-бели карета. Той изгледа Габриел застрашително, сякаш обмисляше къде да го удари най-напред, но отстъпи встрани. Ал Камал удари Габриел яростно между плешките, запращайки го с главата напред в палатката.

Лишеният от достойнство начин, по който той влетя в палатката, достави огромно удоволствие на събралите се вътре мъже. Осем на брой, те бяха насядали в полукръг и отпиваха от миниатюрни чашки кафе с аромат на кар-дамон. Неколцина бяха препасани с традиционните йеменски извити кинжали джамбия, а един се взираше в екрана на малък лаптоп. Лицето му се стори смътно познато на Габриел, както и гласът му, когато той заговори. Аллах го бе дарил с красив и изкусителен език... Това бе Рашид ал Хусейни.

За термовизионните камери на безпилотния „Предъ-тър“ събранието в бедуинската палатка от козя вълна се състоеше от единайсет светли петна, подобни на амеби. Близо до палатката имаше още няколко източника на телесна топлина - четири фигури, насядали около неголям огън. Наоколо из дюните имаше обръч от часови. Още две фигури се забелязваха на около хиляда метра южно от палатката - едната легнала възнак на земята, а другата - седнала с кръстосани крака. Утрото настъпваше бавно и Шамрон запита Картър дали не би било възможно да се погледнат тези два силуета посредством нормалната камера. Още пет минути изминаха, докато светлината стане достатъчно силна, но когато образът най-сетне се появи на екраните в Лангли, той беше необикновено ясен. Виждаше се жена с гарвановочерна коса, облечена в бяла дреха, пазена от брадат мъж с автомат, най-вероятно АК-47. На неголямо разстояние от тях, от другата страна на дюната, в пясъците бе издълбана цилиндрична дупка. Непосредствено до дупката имаше купчина камъни.