Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— И въобще струва ли си?

Тя се откъсна от прегръдките ми, изправи се и застана пред фототапета. Осветена отзад, гола, къдриците висяха по гърба й като чепки грозде.

— Магазинът, предполагам, е в ужасен хаос. Пъхат бележки под вратата, и всички онези двусмислени поръчки.

— Продължавай. Направи онова, от което имаш нужда.

Тя се обърна, изтича обратно към мен, легна върху ми, отърка се в гръдния ми кош. Лежахме заедно, буза до буза, докато се възцари неспокойствие, после тръгнахме всеки по своя път.

Шарън, Круз, Плъха, дори и Лари. Между нас съществуваха достатъчно проблеми за запълване на цял учебник.

Отново сам, аз се замислих за всичката недовършена работа. Реших да се справя по най-лекия начин. Откривах номер в телефонния си тефтер и набирах.

Четвърто позвъняване.

— Ало?

— Госпожа Бъркхалтър? Денис? На телефона е доктор Делауер.

— О, здрасти.

— Ако моментът е неподходящ…

— Не, не е… Аз… Смешно е. Тъкмо за вас си мислех. Дерън все още плаче много.

— Можеше да се предположи.

— Всъщност, той плаче повече от преди. Прекалено. От последния път, когато ви видя. Не спи и не се храни достатъчно.

— Нещо промени ли се от последната ни среща насам?

— Само парите — макар все още да не съм го усетила. Не е станало действителност. Искам да кажа, господин Уърти твърди, че може и месеци да минат, преди да ги получим. Междувременно продължаваме да получаваме предупреждения от банката, а и застрахователната компания на мъжа ми не спира да влачи проклетите си… Защо ли продължавам така? Не това бихте искали да чуете.

— Бих искал да чуя всичко, което вие искате да ми съобщите.

Пауза.

— Наистина съжалявам. За начина, по който ви наговорих всички тези неща.

— Няма нищо. Прекалено много преживяхте.

— Така е. От деня… — Гласът й се пречупи. — Продължавам да се занимавам с другото нещо, а всъщност съм потресена за моето бебче. То непрекъснато плаче, крещи и ме удря, дори не желае да се държи с мен както по-рано. Отгоре на всичкото и това чакане. Няма никой наоколо. Просто не знам какво да правя — не мога въобще да проумея защо се случва все така.

Още една пауза. Този път моя. Терапевтична.

Тя подсмръкна.

— Съжалявам, Денис. Така ми се иска да можех да облекча болката ти.

— Вземете я и я напъхайте в една торба, а после я пуснете в канализацията. Вземете болките на всички.

— Това все пак би било нещо.

— Да. — Лек смях. — Какво би трябвало да сторя, докторе? С Дерън?

— Той игра ли си пак, както в моя кабинет?

— Това е проблемът. Не желае да си играе. Давам му колите и му казвам какво да прави, но той само ги гледа и започва да пищи.

— Ако искате да го доведете, бих го прегледал с удоволствие. Но ако пътуването ви се струва прекалено дълго, бих могъл да ви препратя към някой по-наблизо.

— Не, не това е всичко… Не е много далече. Каква друга работа имам цял ден, освен да пътувам, все пак?

— Тогава елате на всяка цена. Мога да ви видя утре като начало.

— Да. Страхотно е.

Определихме си час.

— Вие сте добър човек. Наистина знаете как да помогнете на човека.

Това ме изплакна достатъчно, за да набера втория номер.

Дванайсет без пет. Обедна почивка.

— Доктор Смол.

— Здрасти, Ада. Алекс е. Изяде ли си сандвича?

— Ще ям домашно сирене с плодове. Борба с тлъстините. Слушай, много се радвам, че се обаждаш. Опитах се да се свържа с Кармен Сийбър, но телефонът бе изключен и нямаше съобщение за нов номер.

— Не се обаждам по този повод. Заради себе си.

Нейната терапевтична пауза.

— Това дяволско нещо върши работа. Много неща ми се натрупаха. Помислих си, че ако ти смяташ, че би било подходящо да дойда…

— Винаги се радвам да те видя, Алекс. Самият ти имаш ли някакви съмнения по отношение целесъобразността?

— Никакви. Не, това не е вярно. Предполагам, че имам. Нещата между нас се промениха. Трудно е като се измъкнеш от ролята на колега, да се представяш като безпомощен.

— Ти въобще не си безпомощен, Алекс. Просто си достатъчно проницателен, за да знаеш, че не си неуязвим.

— Проницателен. — Засмях се. — Далече съм от това.

— Ти се обади, нали? Алекс, разбирам какво казваш — смяната на ролите ти прилича на връщане назад. Мога да те препратя към някой друг.

— Да започна отначало? Не, това не би ми се искало.

— Нужно ли ти е известно време, за да размислиш?

— Не, не. Бих могъл да се гмурна в това си състояние, преди да съм измислил начин да изградя отново съпротивителната си система.