Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Временно помилване, приятелю. Но някой ден, а той не е твърде далече, ще трябва да си поговорим надълго и нашироко.

— Няма за какво да говорим чак толкова, Майло. Както веднъж ми рече един експерт: „Няма доказателства, значи нищо не е истина“.

Той продължи да се взира в мен още малко, преди лицето му да се смекчи.

— Е, добре. Схванах. Не съществува прикриване на дело. Случай на закононарушение от страна на блюстител на реда. Ти си пуснал стръвта на въдицата, заради любовна връзка с „Малката госпожица Справедливост“, разбрал си, че не си в състояние да извървиш целия труден път. Но, по дяволите, ти си се справил с такова нещо в университета, би трябвало и сега да го издържиш, нали вече си пораснал.

— Ще те уведомя, когато съвсем порасна.

— Будалкам те, Питър Пан. Как се чувстваш, Алекс? Съвсем сериозно.

— Добре.

— Премисли ли всичко?

Кимнах.

— Приличаш на човек, който е премислял доста неща.

— Само пренастройвах системата… Майло, благодарен съм ти за грижите, високо ценя всички неща, които ти направи заради мен. Точно сега бих желал да остана сам.

— Да, добре.

— Ще се видим по-късно.

Той си тръгна, без да обели дума повече.

Робин се върна у дома на следващия ден. Облечена бе в рокля, която никога преди това не бях виждал и имаше вид на отличничка, която всеки момент ще започне да рецитира пред класа. Приех прегръдката й, после я попитах какво я е накарало да се върне вкъщи.

— Ти май не се радваш, че ме виждаш — каза тя.

— Радвам се. Ти ме изненада. — Занесох куфара й в дневната.

— Дълго мислих дали все пак да се върна. — Пъхна ръката си в моята. — Ти наистина ми липсваше. Искаше ми се снощи да си поприказваме и затова позвъних. Телефонистката отговори, че си напуснал града за известно време, без да кажеш на никого къде и за колко време заминаваш. Каза, че гласът ти е бил различен — сърдит и уморен. Ругаел си като файтонджия. Разтревожих се.

— Време за милосърдие.

Тя ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път.

— Извини ме, но точно сега няма да бъда мъжът, когото ти желаеш.

— Май попрекалих — каза тя.

— Не. Просто на мен ми се налага много да премислям. С голямо закъснение.

Започна да мига на парцали. Очите й се навлажниха и тя се обърна с гръб.

— По дяволите!

— Част от мисленето има връзка с теб, но останалото не. Знам, че искаш да се грижиш за мен — сега то е важно за теб. Но точно в този момент не съм готов, не бих могъл да го възприема по начин, който би ти дал онова, което ти желаеш.

Краката й се подкосиха и тя седна на дивана.

Настаних се с лице към нея.

— Сега не се караме. Може би понякога тонът ми е такъв, но всъщност не е толкова просто. Има неща, които бих искал да си изясня. Нужно ми е време.

Тя мигна още няколко пъти, сложи на лицето си усмивка, която бе толкова болезнена, сякаш я бе издълбала в плътта си.

— Коя съм аз, че да споря за това?

— Не. Не го правя за отмъщение. Няма за какво да отмъщавам — в края на краищата ти ми направи услуга.

— Признателна съм ти за думите. — Сълзите започнаха да извират, но тя ги сподавяше. — Не, няма да постъпя така. Ти заслужаваш нещо по-добро. Не е престъпление, ако не можеш да подбереш точния момент, нали?

Протегнах ръка. Тя тръсна глава, хапеше устни.

— Имаше друг мъж в живота ми. Нищо сериозно, старо гадже от колежа, кафе и пай. Задуших любовта още в зародиш. Бяхме стигнали почти до края и затова ми се струва сякаш съм те предала.

— И аз също те предадох.

Тя изстена.

— Коя?

— Старо гадже от колежа.

— Тя… Ти все още…

— Не е това, никога не е било. Тя бе пленила мозъка ми, а не пениса. Сега си отиде завинаги. Но това ме промени.

Тя се отдалечи в края на стаята, скръсти ръце върху гърдите си и известно време нищо не каза.

— Алекс, ами с нас какво ще стане?

— Не знам. Но имам начини да си тръгна, преди да съм свикнал прекалено много с теб или с някоя друга.

— Харесвам те такъв, какъвто си.

— Аз също те харесвам. — Казах го толкова автоматично, че и двамата се разсмяхме.

Обърна се към мен, аз й протегнах ръка. Тя се върна и погледна нагоре в очите ми. Започнахме да се галим и възбуждаме, събличахме се взаимно, без да пророним дума. Паднахме на дивана и там се любихме. Правихме секс. Компетентен, очукан съюз, роден в практиката и ритуала, толкова без ръбове, та чак заприличваше на кръвосмешение.

Когато свършихме, тя седна и каза:

— Няма да бъде чак толкова лесно, нали?

Поклатих отрицателно глава.