Даниъл Силва - Падналият ангел

Габриел я погледна за момент.

- Все още сте влюбена в него, нали?

- Това е въпрос, на който няма да отговоря - поне тук вътре. - Тя вдигна лице към тавана. - Знаехте ли, че Клаудия ми е звъняла в офиса ми във „Вила Джулия“ в деня на смъртта си?

- В 20 и 47 - уточни той.

- Значи, знаете, че е звъняла и на друг номер минута по-рано.

- Знам. Но така и не успяхме да го идентифицираме.

- Можех да ви помогна.

Тя му подаде една от визитките си. Номерът, набран от Клаудия, бе мобилният телефон на Вероника.

- Бях излязла от офиса, когато ми се е обадила там, и чак до другия ден не разбрах, че ми е звъняла и на мобилния.

- Защо?

- Защото цял ден го нямаше. Намерих го на другата сутрин на пода в колата си. Нищо не сй помислих до деня, в който дойдохте да ме видите в музея. После осъзнах как Карло го е направил. След като ви оставих в онзи порой, отидох във Вила Боргезе и плаках цял час, преди да се прибера у дома. Карло забеляза, че нещо не е наред.

- Защо не ми казахте на вечерята?

- Боях се.

- От какво?.

- Че съпругът ми ще убие и мен. - Погледна към Габриел, а после към „Страшния съд“. - Надявам се да е красив като това.

- Краят?

-Да.

- Някак си се съмнявам, че ще извадим такъв късмет - отвърна той.

Габриел й каза колкото можеше да си позволи, а после я изпрати до Бронзовите врати. Докато тя изчезваше сред колонадите, той си представи как Донати върви до нея - не онзи Донати, окован от клетвите за целомъдрие, а Донати, какъвто щеше да е, ако Бог не беше го призовал да стане свещеник. Когато тя се изгуби от очите, той тръгна обратно към покоите си, но нещо го върна назад към капелата. Постоя там няколко минути сам и неподвижен, очите му обхождаха фреските и един стих от Свещеното писание се открояваше в мислите му.

Храмът, който цар Соломон съгради Господу, беше дълъг шейсет лакти, широк - двайсет, и висок — трийсет лакти.

ВАТИКАН-ЙЕРУСАЛИМ

Като глава на суверенна държава, папата имаше пощенска служба, монетен двор, малка армия, държавен музей от световна класа и посланици, назначени в посолствата му по света. Обаче си нямаше самолет. Затова трябваше да разчита на благоразположението на „Алиталия“, закъсалите италиански авиолинии. За полета до Израел те му отпуснаха „Боинг 767“ и го прекръстиха на „Сион“ в чест на пътуването. В личното му отделение имаше четири въртящи се стола, масичка за кафе, отрупана със сутрешните вестници, и сателитна телевизия, която позволяваше на папата да наблюдава излитането си от летище Фиумичино на живо по RAI, италианската телевизионна мрежа.

Антуражът на папата от Курията и охранителният екип седяха точно зад него в бизнес класата на самолета, докато пресслужбата на Ватикана се ограничаваше в ико-номична класа. Когато се качиха на борда, натоварени с фотоапарати и багаж, неколцина носеха черно-бели карирани палестински куфии като шалове. Втората спирка от натоварения маршрут на папата щеше да бъде бежанският лагер в Дехейше. Очевидно ватиканските експерти смятаха за важно да направят добро впечатление на домакините си.

Въпреки че излетяха рано сутринта, „Алиталия“ сервира разкошен обяд. Свещениците и епископите погълнаха яденето, сякаш не бяха виждали храна от дни насам, но Габриел бе твърде зает, за да се храни. Седнал до Алоис Мецлер, той прегледа за последен път плановете за охрана, правейки си мислен списък на всичко, което можеше да се обърка. Когато броят на кошмарните сценарии достигна двайсет, той затвори книгата с инструкции и се загледа през илюминатора, докато самолетът прелиташе ниско над Средиземно море към зелената крайбрежна равнина на Израел. Пет минути по-късно, когато колелата се плъзнаха по пистата на летище „Бен Гурион“, един от ватиканските журналисти изкрещя:, Добре дошли в окупирана Палестина!“. На което архиепископ доктри-нер от Държавния секретариат промърмори: „Амин за това“. Ясно бе, помисли си Габриел, че в Курията има хора, които не са доволни от решението на папата да прекара великденските празници в Светите земи, контролирани от евреите.

По нареждане на Донати Габриел щеше да е част от основния охранителен екип на папата, което означаваше, че никога няма да се отдалечава на повече от няколко метра от него. И така, когато Негово Светейшество папа Павел VII, епископ на Рим, върховен понтифекс и наследник на св. Петър, слезе от наетия си самолет, той бе последван от единственото дете на Оцелелите от холокоста от Долината на Израил. Следвайки традицията, създадена от предшественика му, папата веднага падна на колене и целуна земята. Стана, приближи до очакващия го израелски министър-председател и се ръкува енергично с него. В продължение на няколко минути двамата си разменяха любезности, заобиколени от концентрични кръгове охрана. После министър-председателят ескортира папата до хеликоптера. Габриел се качи и седна между Донати и Алоис Мецлер.