Даниъл Силва - Падналият ангел

В последната нощ Габриел слушаше как Негово Светейшество се бори с бележките, които смяташе да прочете в „Яд Вашем“, израелския музей и мемориал на холокоста. След това неспокойният Донати настоя да съпроводи Габриел до апартамента му. Едно отклонение ги заведе пред врата, водеща към Сикстинската капела. Донати се поколеба, преди да отключи.

- Вероятно е по-добре този път да влезеш без мен.

- Кой е вътре, Луиджи?

- Единственият човек на света, който може да накаже Карло така, както той заслужава.

Вероника Маркезе стоеше зад олтара, скръстила отбранително ръце и вперила очи в „Страшния съд“. Те си останаха втренчени там, когато Габриел приближи тихо до нея.

- Мислите ли, че ще изглежда така? - попита тя.

- Краят?

Тя кимна.

- Надявам се да не е така. Иначе здравата съм загазил.

Вероника го погледна за пръв път. Той видя, че е плакала.

- Какво стана, господин Алон? Как така човек като вас стана един от най-изящните реставратори в християнския свят?

- Дълга история.

- Мисля, че ми е необходима - настоя тя.

- Помолиха ме да свърша някои неща за моята страна и заради тях не можех да рисувам. Научих италиански и отидох във Венеция под фалшиво име да изучавам реставрация.

- При Умберто Конти?

- При кого другиго?

- Липсва ми Умберто.

- И на мен. Той имаше връзка ключове, отварящи всяка врата във Венеция. Късно нощем ме измъкваше от леглото да гледам картини. „Човек, който е доволен от себе си, може да стане добър реставратор - казваше ми той, - но само човек, чието собствено платно е увредено, може да стане наистина велик реставратор.“

- Как успяхте да го поправите?

- На порции — отговори Габриел след замислено мълчание. - Но се боя, че частите са увредени непоправимо.

Тя не каза нищо.

- Къде е Карло?

- В Милано. Поне си мисля, че е в Милано. Неотдавна открих, че Карло невинаги ми казва истината за това къде е или с кого се среща. Сега разбирам защо.

- Какво ви разкри Донати?

- Достатъчно, за да разбера, че предишният ми живот е свършил.

Помежду им се възцари напрегнато мълчание. Габриел си спомни как Вероника се появи в онзи следобед в музея „Вила Джулия“, как можеше да мине за много по-млада. Сега внезапно установи, че изглежда точно на петдесет. Но дори и така беше забележително красива.

- Трябва да сте разбрали, че съпругът ви не е такъв, какъвто изглежда - обади се най-накрая той.

- Знаех, че Карло печели много пари по начини, които невинаги разбирах. Но ако ме питате дали съм знаела, че е шеф на международна престъпна организация, контролираща търговията с незаконни антики... - Гласът й пресекна. - Не, господин Алон, не знаех за това.

- Той ви използваше, Вероника. Вие бяхте неговата врата към Ватиканската банка.

- А моята репутация в света на антиките му създаде маска на почтеност. - Косата й падна върху лицето. Тя нарочно я отметна настрани, сякаш искаше Габриел, реставраторът, да оцени вредата, причинена от коварството на Карло.

- Защо се омъжихте за него? - попита той.

- Съдите ли ме, господин Алон?

- Не бих си и мечтал. Просто се чудех как след Луиджи сте избрали мъж като него.

- Не знаете много за жените, нали?

- Така са ми казвали.

Усмивката й беше искрена. Но угасна бързо, докато изброяваше причините, поради които се бе омъжила за мъж като Карло Маркезе. Карло бил красив. Карло бил вълнуващ. Карло бил богат.

- Но Карло не е бил Донати - намеси се Габриел.

- Не — отговори тя, - има само един Луиджи. И щях да го имам целия за себе си, ако не беше Пиетро Лукези.

Тонът й внезапно стана остър, сърдит, сякаш Негово Светейшество носеше вината за това, че се е омъжила за убиец.

- Вероятно е било за добро - каза внимателно Габриел.

- Че Луиджи се върна към свещеничеството, вместо да се ожени за мен?

Той кимна.

- Лесно ви е да го кажете, господин Алон. - После допълни тихо: - Вие не сте били влюбен в него.

- Той е щастлив тук, Вероника.

- И какво ще стане, когато свалят пръстена на Рибаря от пръста на Лукези и положат тялото му в криптата под базиликата? Какво ще прави Луиджи тогава? - И побърза да отговори на въпроса си: - Предполагам, че ще преподава канонично право в папски университет няколко години. И ще прекара остатъка от живота си в дом за пенсионери, пълен със застаряващи свещеници. Толкова самотен — допълни след миг. — Толкова ужасно тъжен и самотен.

- Този живот си е избрал.

- Той е бил избран за него, точно както вашия. Вие двамата много си приличате, господин Алон. Сигурно затова се разбирате толкова добре.