Даниъл Силва - Падналият ангел

- Насам - насочи го тихо Габриел. А когато папата излезе отново под яркото йерусалимско слънце, по бузите му се стичаха сълзи.

- Деца - въздъхна той. - Защо, за бога, са убивали малките дечица?

- Нуждаете ли се от минута да съберете мислите си?

- Не - отговори папата. - Време е.

Минаха покрай високата Колона на героизма и стигнаха до Залата на спомените. На площада отвън няколкостотин израелски сановници и оцелели от холокоста седяха с лице към простия подиум, откъдето папата щеше да произнесе най-важните бележки в своето пътуване. Поради мрачното местоположение настроението беше траурно. Не се вееха флагове и когато папата влезе в залата, не се чуха аплодисменти. Следвайки го в хладните сенки, Габриел изпита усещане за покой за пръв път след пристигането им на израелска земя. Тук, в тази свята зала на паметта, Светият отец беше в безопасност.

Вечният огън на спомените бе загасен временно. С помощта на Донати папата го запали отново и коленичи за малко в мълчалива, болезнена молитва. Накрая стана и излезе на площада, където сега множеството се вълнуваше в очакване. Когато папата приближи подиума, Донати махна черната папка с подготвения текст и остави на нейно място навит бял лист. Върху него Светият отец бе написал на ръка рвоите бележки по време на разговора си с Габриел в Апостолическия дворец. Папата щеше да произнесе едно от най-важните изказвания в папство-то си без предварителен сценарий.

Той стоя дълго върху подиума, сякаш останал безмълвен от уникалната комбинация от ужас и красота на „Яд Вашем“. След като помогна на папата да излезе от „Ме-мориала на децата“, Габриел знаеше, че чувството е искрено. Но знаеше също, че Негово Светейшество ще започне проповедта си с поанта за думите срещу делата. Поради това мълчанието му бе целенасочено.

- На това място на непоносима болка - започна най-накрая той - простите думи не могат да опишат дълбините на нашата скръб и на нашия срам. Тази красива градина на спомените е нещо повече от церемониален надгробен камък за шестте милиона деца на Бог и Аврам, загинали в пламъците на холокоста. Тя ни напомня, че злото, истинското зло, съществува на света. Тя също ни напомня, че като християни, ние приемаме част от отговорността за случилото се по време на холокоста и че трябва да молим за прошка. Преди десетилетие, в Голямата синагога в Рим, ние говорихме за нашето съучастие в престъплението, отбелязвано от „Яд Вашем“. И днес ние пак потвърждаваме нашата скръб и отново молим за прошка. Но сега, в тези времена на ескалиращо напрежение в Близкия изток, нашата скръб се смесва със страх. Страхът, че това може да се повтори.

Изречението предизвика мърморене в тълпата. Неколцина репортери от ватиканската пресслужба се взираха объркано в своите копия от речта. Папата отпи от водата си и зачака за тишина. После погледна за кратко към Габриел и Донати, преди да продължи проповедта си:

- След нашата поява в Голямата синагога в Рим Църквата предприе сериозни стъпки към премахване на анти-еврейските чувства от нашите учения и текстове. Помолихме нашите ислямски братя да се заемат с подобна преоценка, но за съжаление, това не се случи. В ислямския свят мюсюлманските духовници редовно проповядват, че холокостът не се е случил, докато в същото време радикални джихадисти обещават да извършат следващия холокост. Противоречието е забавно за някои, но не и за мен - не и когато една нация, заклела се да изтрие Израел от лицето на земята, непреклонно увеличава възможностите си да направи точно това.

Публиката отново се развълнува в очакване. Очите на Габриел се плъзнаха по обърканите членове от делегаци-. ята на Курията, преди да се вперят в дребната фигура, която се канеше да твори история.

- Някои лидери ме уверяват, че Израел може да живее с един въоръжен с ядрено оръжие Иран - продължи папата. - Но за някой, преживял лудостта на Втората световна война, това звучи като думите на онези, които казваха, че евреите няма защо да се страхуват от Герма-ния, водена от Хитлер и нацистите. Тук, в свещения град Йерусалим, ние си спомняме на всеки ъгъл, че великите империи и великите цивилизации могат да изчезнат за миг. Техните ценни старинни предмети изпълват нашите музеи, но много често ние не се учим от грешките си. Изкушаваме се да мислим, че сме достигнали до края на историята, че това не може да се случи никога вече. Но историята се твори всеки ден, понякога от хората на злото. И твърде често историята се повтаря.