Даниъл Силва - Падналият ангел

- Каза ми да го напълня с деца.

- Имаш добра памет.

- Не е като твоята.

- Моята не е каквато беше и предполагам, че това е за мой късмет. В живота си съм направил много неща, които предпочитам да забравя, а повечето от тях включват и теб. - Погледна сериозно към Габриел и попита: -Помогна ли ти изобщо?

- Кое?

- Виена.

- Не го направих за себе си. Направих го, за да не се налага някой друг да погребва дете или да посещава любимата си в психиатрична клиника.

- Току-що отговори утвърдително на въпроса ми. Съжалявам само, че изпратихме Масуд обратно в Техеран. Заслужаваше да умре от позорна смърт.

- Направихме най-добре, като изгорихме прикритието му.

- Иска ми се само пламъците да бяха истински, а не алегорични. - Шамрон отпи от виното си и попита Габриел как се е почувствал на Храмовия хълм.

- Променил се е от последното ми посещение.

- Почувства ли се близо до Бога?

- Твърде близо.

Шамрон се усмихна.

- Посещението не мина точно по плана, поне от позицията на мюфтията. Но от нашата... - Гласът му пресекна. - Думите на подкрепа от папата не можеха да дойдат по-своевременно. И трябва да ти благодарим за това.

- Това бяха негови думи, Ари, не мои.

- Но не съм сигурен дали щеше да ги каже, ако не беше приятелството ви. Само се надявам да застане до нас, когато неизбежното се превърне в реалност.

- Имаш предвид атака срещу Иран?

Шамрон кимна.

- С колко време разполагаме?

- Приятелят ти Узи ще трябва да вземе това решение. Но ако трябва да гадая, ще бъде някъде догодина. Според мен - допълни Шамрон - вече чакахме твърде дълго.

- Но дори ти не си сигурен дали една атака срещу техните съоръжения ще бъде успешна.

- Но съм сигурен какво ще стане, ако не правим нищо — натърти Шамрон. — Не се страхувам най-много от ядрена атака^ А от това, че нашите врагове ще се възползват от защитата на иранския ядрен чадър, за да направят живота ни непоносим. Ракети от Газа, ракети от Ливан, цели части от страната останаха необитаеми. После какво? Хората се изнервят. И бавно започват да си тръгват.

А сетне красивата страна, за чието създаване помогнах и която защитавах, рухва.

- Може би гледаш твърде песимистично.

- Всъщност ти предложих най-добрия си сценарий.

- А най-лошият?

Той обърна глава и погледна към Стария град.

- Всичко може да изригне като огнено кълбо, както в нощта, когато Тит е обсадил Втория храм.

Смехът на Киара се понесе от кухнята и стигна до терасата. Той смекчи мрачното настроение на Шамрон.

- Има ли напредък на детския фронт?

- Папата се моли за нас.

- Аз също - кимна Ари. - Неотдавна прочетох една интересна статия за безплодието. Пишеше, че честото пътуване понякога пречи на зачеването. Пишеше също, че двойката трябва да си остава у дома възможно по-често, обградена от роднини и любими хора.

- Не те ли е срам?

- Никак. - Шамрон се усмихна и отпусна ръка върху рамото на Габриел. - Щастлив ли си, синко?

- Ще бъда, щом кача Негово Светейшество обратно на самолета.

- Предполагам, че планираш да го придружиш?

Габриел кимна.

- Трябва да си поговоря с Карло Маркезе. И трябва дг довърша Караваджо.

- Нито миг скука.

- Всъщност човек убивам за един такъв момент.

- А когато приключиш в Рим? Тогава какво?

Габриел се усмихна.

- Пий си виното, Ари. Казват, че е полезно за сърцето.

Както предсказа Шамрон, изявленията на папата при посещението му на Храмовия хълм не се приеха добре от мюсюлманския свят. Същата вечер по „Ал Джазира“ коментаторите се изреждаха да ги заклеймяват като обида, която не може да остане без отговор. Наблюдавайки репортажите в офиса си, имам Хасан Даруиш сметна, че гневът е леко забавен. Знаеше, че само след няколко часа думите на папата ще заприличат на празни приказки, казани от старец в бяло. Не отлепяйки очи от екрана, той посегна към телефона и набра един номер. Човекът, когото познаваше като господин Фарук, вдигна веднага.

-Да.

- Достави Кораните на адреса, който ти дадох.

- Аллаху акбар.

Даруиш остави слушалката и прекоси пътя към Купола на скалата - не към голямата зала в храма, а към пещерата под основния камък, известна като Кладенецът на душите. Там коленичи върху плесенясало молитвено килимче, вслушвайки се в стоновете на мъртвите. „Скоро те ще бъдат свободни - помисли си той, - защото скоро няма да има Кладенец на душите. Всъщност, ако Аллах позволи всичко да мине по план, няма да има нищо.“