Даниъл Силва - Падналият ангел

Офисът на имам Хасан Даруиш имаше два прозореца. Единият гледаше на юг - към Купола на скалата и джамията „Ал Акса“; другият гледаше на запад - към Виа Долороза и към кубетата на църквата на Божи гроб. Обикновено Даруиш пускаше плътно щорите на втория прозорец, за да не му се налага да гледа онова, което смяташе за гнусен храм на политеизма. Но сега, в най-трагичния ден от християнския църковен календар, той стоеше там сам, наблюдавайки глупавия дребосък в червено и бяло, водещ процесия от маймуни и прасета 1по улицата на скръбта. Миг по-кьсно, когато папата влезе в „Църквата на бичуването“, Даруиш пусна щорите с доволно трясване и отиде до другия прозорец. Куполът на скалата, символът на ислямското господство над Божия град, изпълваше хоризонта. Даруиш хвърли поглед към часовника си. После завъртя нервно броеницата си и зачака земята да се раздвижи.

На булевард „Цар Саул“ Дина Сарид бдеше по съвсем различни причини. Стаята, където работеше, нямаше прозорци и никакъв изглед освен към стените. В момента те бяха отрупани с фрагментите от операцията, току-що приключила успешно във Виена. Всичко беше там, подредено от начало до край, стъпка по стъпка, връзка по връзка - от Клаудия Андреати до Карло Маркезе, от Карло Маркезе до Давид Жирар, от Давид Жирар до Масуд Рахими, от Масуд Рахими до четиримата терористи от „Хизбула“, умрели пред виенската синагога. Но дали операцията на Иран и „Хизбула“ наистина беше свършила? И дали историческата синагога във Виена бе истинската й цел? След часове на трескаво изследване и анализ сега Дина се страхуваше, че отговорът и на двата въпроса е категорично „не“.

Проучването й започна малко след седем часа предишната вечер, когато Подразделение 8200 засече и разшифрова приоритетно предаване от щаба на ВЕВАК до всички ирански централи и бази по света. Съобщението съдържаше само четири думи:

КРЪВТА НИКОГА НЕ СПИ.

Думите не означаваха нищо за математиците и компютърните гении от Подразделението, но Дина, специалист-ка по ислямска история, веднага разбра, че иранците са взели фразата от Саладин. Казани на любимия му син, Захир, думите представляваха предупреждение срещу използването на ненужно насилие. „Предупреждавам те да не проливаш кръв, да не се опиваш от нея и да не свикваш с това - беше казал Саладин, - защото кръвта никога не спи.“

Както повечето бащи обаче, Саладин невинаги се бе вслушвал в собствените си съвети. След победата над кръстоносците в битката при Хатин, край бреговете на Галилейско море, той предложил на двеста от победените рицари възможността да се спасят, приемайки исляма, а когато отказали, наблюдавал щастливо как придворните му мистици и учени несръчно ги подложили на заколение. При влизането си в Йерусалим три месеца по-късно той смъкнал веднага християнския кръст, поставен върху Купола на скалата, и го влачил из града. Първичният инстинкт му подсказал да разруши църквата на Божи гроб - наричал я „купчина тор“, - но накрая позволил да остане отворена, стига камбаните й да замлъкнат завинаги. И наистина до деветнайсети век биенето на църковни камбани в Йерусалим било забранено с мюсюлмански едикт. Създаването на държавата Израел - и превземането на Стария град по време на Шестдневната война през 1967 г. - сложило край на ислямското господство в Йерусалим, наложено със завоюването му от Саладин. Да, Харам аш Шариф останал под контрола на Вакъфа. Но той се превърнал в оградена ислямска крепост в един град с еврейско мнозинство.

Кръвта никога не спи...

Но защо иранците използваха фразата в кодирано предаване? И какво означаваше тя? Дали не беше една не толкова завоалирана заплаха срещу папата? Може би, но Дина се притесняваше от нещо друго. Защо членовете на йерусалимския Вакъф, пазителите на третата светиня в сунитския ислям, са ангажирали един шиит от Южен Ливан като съветник по проблемите, свързани с археологическото минало на Храмовия хълм? Може би Вакъфът не е знаел, че Давид Жирар в действителност е бил Дауд Гандур. Може би връзката на Жирар с Вакъфа е била чисто съвпадение - възможно, помисли си Дина, но малко вероятно. Като всички добри анализатори от Службата, тя винаги предвиждаше най-лошото. А най-лошото възможно обяснение за честите посещения на Жирар на Храмовия хълм бе, че там го е изпращал иранският му контролиращ офицер - Масуд, късметлията.

Той можеше да отиде на места, където аз не можех, и да разговаря схора, които не биха ме приближили и на километър... Той беше личният ми „ Федерал Експрес “...