Даниъл Силва - Падналият ангел

- Кое момиче? - попита Габриел. А после, когато осъзна, че Леа просто преживява разговора, който разтрогна брака им, сърцето му подскочи. - Обичам теб -промълви нежно той, стискайки леденостудените й ръце.

- И винаги ще те обичам, Леа.

За кратко усмивка озари устните й. После за момент го погледна с израз на съпружеско неодобрение.

- Пак работиш за Шамрон - заключи тя.

- Как разбра?

- Виждам го в очите ти. Ти си някой друг.

- Аз съм Габриел - натърти той.

- Само част от теб е Габриел. - Тя се извърна към прозореца.

- Не си тръгвай още, Леа.

Обърна се пак към него.

- С кого се сражаваш този път? „Черният септември“?

- Вече няма „Черен септември“.

- С кого тогава?

- „Хизбула“ - отговори той след моментно колебание.

- Сега са „Хизбула“, Леа.

Изглежда, името не означаваше нищо за нея.

- Разкажи ми - настоя тя.

- Не мога.

- Защо?

- Защото е секретно.

- Както преди?

- Да, Леа, както преди.

Тя се намръщи. Мразеше тайните. Тайните разрушиха живота й.

- Къде ще ходиш този път?

- В Париж - отговори искрено Габриел.

Изражението й помръкна.

- Защо в Париж?

- Там има един човек, който може да ми помогне.

- Шпионин?

- Крадец.

- Какво краде?

- Картини.

Тя изглеждаше искрено разтревожена.

- Защо човек като теб ще иска да работи с някого, който краде картини?

- Понякога е необходимо да работиш с лоши хора, за да извършиш добри неща.

- Този човек лош ли е?

- Всъщност не.

- Разкажи ми за него.

Габриел не виждаше как това може да му навреди, така че изпълни молбата й. Но след момент тя, изглежда, изгуби интерес и лицето й отново се обърна към прозореца.

- Погледни снега - каза тя, втренчена в безоблачното вечерно небе. - Не е ли красиво?

- Да, Леа, красиво е.

Ръцете й се разтрепериха. Габриел затвори очи.

Когато се върна на улица „Наркис“, Габриел намери Киара изпъната на дивана в полумрак, с чаша червено вино върху корема си. Тя му подаде виното и го наблюдаваше внимателно как пие, сякаш търсеше доказателство! за измяна. После го заведе в спалнята и съблече безмълвно дрехите си. Тялото й бе трескаво и топло. Прави любов така, сякаш й беше за последен път.

- Вземи ме със себе си в Париж.

- Не.

Тя не го притиска повече. Знаеше, че няма смисъл. Не и след онова, което се случи в Рим. И след онова, което се беше случило във Виена преди това.

- Тя позна ли те този път?

- Позна ме.

- Коя твоя версия?

- И двете - отговори той.

Киара замълча за момент. После попита:

- Тя знае ли, че ме обичаш, Габриел?

- Знае.

Пауза.

- А обичаш ли ме? - попита тя.

- Какво?

- Обичаш ли ме?

- Киара...

Тя му обърна гръб.

- Съжалявам - каза след миг.

- За какво?

- За бебето. Ако не бях изгубила бебето, нямаше да заминеш в Париж без мен.

Габриел не отговори. Киара легна бавно отгоре му.

- Обичаш ли ме? - попита отново тя.

- Повече от всичко.

- Покажи ми.

- Как?

Тя го целуна по устните и прошепна:

- Покажи ми, Габриел.

1Традиционна еврейска мъжка шапка. - Б. пр.

„Научни антики“ заемаше уединено местенце в края на Рю дьо Мироменил, където туристите рядко се решаваха да отидат. Имаше неколцина в парижката антикварна търговия, които подканваха собственика, изтънчения Морис Дюран, да се премести на Рю дьо Риволи или дори на „Шан-з-Елизе“. Но мосю Дюран винаги се съпротивляваше от страх, че по цял ден ще гледа как дебели американци опипват безценните му старинни микроскопи, фотоапарати, очила, барометри и топографски инструменти само за да излязат от магазина с празни ръце. Освен това Дюран винаги бе предпочитал подредения си живот в тихия край на арондисмана 1. От другата страна на улицата имаше добро и евтино ресторантче, където той си пиеше кафето сутрин и виното вечер. А там беше и Ан-желик Бросар, продавачката на стъклени фигурки, която винаги бе готова да смени табелката на витрината си от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО, когато Дюран й се обадеше.

Но имаше и друга причина, поради която Морис Дюран устояваше на изкушението от по-оживените парижки улици. „Научни антики“, макар и на добра печалба, служеше предимно като фасада за основното му занимание.: Той се беше специализирал в предаването на картини й; други произведения на изкуството от частни домове, галерии и музеи в ръцете на колекционери, на които не им пукаше за досадните подробности като доказателство за чист произход. В силите на реда имаше хора, които биха описали Дюран като крадец на художествени творби, макар че той би възразил на подобна характеристика, тъй като от много години не беше откраднал лично нито една картина. Сега действаше единствено като брокер в процеса, известен като поръчкови кражби - или както Дюран обичаше да го описва, той направляваше придобиването на картини, които технически не бяха за продан. Клиентите му бяха хора, които не обичаха да ги разочароват, и Дюран рядко ги подвеждаше. Работейки с подбран екип от професионални крадци, базирани в Марсилия, той беше важната клечка в някои от най-големите обири на художествени творби в историята. На върха в списъка с постиженията му, поне от парична гледна точка, беше „Автопортрет с отрязано ухо“ от Ван Гог. Открадната от лондонската галерия „Кортоулд“, сега тя висеше в двореца на саудитски шейх, който имаше склонност към насилие, включващо ножове.