Даниъл Силва - Падналият ангел

Габриел извади една снимка от папката и я плъзна по бюрото. Там се виждаше строен мъж към петдесетте, облегнал се на стъклена витрина, пълна с гръцка и етруска керамика. Беше облечен в тъмен пуловер и тъмно сако. Погледът му беше кротък и замислен. Престорената му усмивка успяваше да изглежда истинска.

- Красив дявол - отбеляза Навот. - Откъде взе снимката?

- От уебсайта на галерията. В официалната му биография има няколко явни празноти, като рожденото му име и мястото на раждане.

- Какъв паспорт има сега?

- Швейцарски. И е женен за швейцарка.

- От коя област?

- Немскоговоряща.

- Колко космополитно. - Навот се намръщи към снимката. - Какво знаем за пътуванията му?

- Като повечето хора в търговията с антики, той прекарва много време по самолетите и хотелските стаи.

- Ливан?

- Появява се в Бейрут поне два пъти месечно. - Габриел спря, после допълни: - Прекарва и доста време тук, в' Израел.

Навот вдигна рязко поглед, но не каза нищо.

- Според приятелите на Ели в Израелската дирекция, по антики, Дауд Гандур, познат и като Давид Жирар, чест посетител на Храмовия хълм. Всъщност - коригира се Габриел - той прекарва повече време под Хълма.

- И какво прави?

- Той е доброволен съветник на палестинските власти и на Вакьфа по въпроси, свързани с археологията. Между другото, това също го няма в официалната му биография.

Навот се втренчи за момент в снимката.

- Каква е твоята теория?

- Мисля, че той е човекът на „Хизбула“ в мрежата на Карло. Продава крадени стоки чрез галерията си в Сен Мориц, праща печалбите обратно у дома чрез ЛВБ и дава десетпроцентов дял на своя кръстник Карло Маркезе.

- Можеш ли да го докажеш?

- Още не. Ето защо предлагам да започнем бизнес с него.

- Как?

- Ще му предложа нещо неустоимо и ще видя дали ще захапе.

- Вероятно не трябва да питам - въздъхна Навот, - но откъде смяташ да вземеш това неустоимо нещо?

- Ще го открадна, разбира се.

- Разбира се - усмихна се Навот. - Нуждаеш ли се от нещо от мен?

- Пари, Узи. Много пари.

Официалната доктрина диктува, че полевите агенти, тръгващи на мисия в чужбина, прекарват последната си нощ в Израел, в убежище, известно като място за скок. Там, свободни от разсейването на съпруги, любовници, деца и домашни любимци, те приемат самоличността, която ще използват като броня, докато не се завърнат отново у дома. Само Габриел и Ели Лавон решиха да не участват в този установен оперативен ритуал, защото, според техните изчисления, бяха прекарали повече време в живота си под фалшиви имена, отколкото под собствените си.

Както се оказа, и двамата решиха да прекарат поне част от тази последна вечер в компанията на наранени жени. Лавон тръгна към тунела в Западната стена, за да прекара няколко часа с любимата си Ривка, докато Габриел направи поклонение в психиатричната клиника на хълма Херцел, за да види Леа. Както обикновено, той пристигна след обичайните часове за посещения. Лекарят на Леа чакаше във фоайето. Мъж с вид на равин, с кипа 1на главата и с дълга сива брада, той бе единственият човек в Израел без връзки със Службата, който знаеше с подробности какво се е случило през онази нощ във Виена.

- Мина доста време от последното ви посещение. - Докторът се усмихна опрощаващо. - Тя очаква да ви види.

- Как е тя?

- Все същото. На този етап от живота й това е най-доброто, на което можем да се надяваме.

Докторът хвана Габриел за ръката и го поведе по коридора от йерусалимски варовик до обикновена стая с изглед към болничната градина. Именно там, под сянката на бора, Габриел поиска разрешението на Леа да се ожени за Киара. Моментът бе само частично запечатан в обърканата памет на Леа. Понякога тя сякаш разбираше, че Габриел вече не е неин съпруг, но през повечето време си оставаше затворничка на миналото. За обърканото съзнание на Леа в продължителните отсъствия на Габриел нямаше нищо необичайно. Благодарение на Шамрон, той винаги бе влизал и излизал от живота й почти без никакво предупреждение.

Тя седеше в инвалидната си количка със скръстените останки от ръцете си, отпуснати в скута й. Косата й, някога дълга и тъмна като на Киара, сега бе подстригана късо и в нея се виждаха бели кичури. Габриел целуна хладния, твърд белег на бузата й, преди да се отпусне на малката табуретка, която докторът постави до нея. Леа сякаш не забеляза присъствието му. Взираше се невиж-дащо в смрачаващата се градина.

- Обичаш ли това момиче? - попита внезапно тя, все още вперила поглед напред.