Даниъл Силва - Падналият ангел

Дюран отпи предпазливо.

- Не разбирам едно нещо - заговори той след миг. -Защо просто не откраднете този предмет сам или не заемете някой експонат от вашите музеи?

- Защото ще разказвам история - отговори Габриел. - И като всички добри истории, тя изисква правдоподобност. Ако един предмет с огромна стойност се появи внезапно, като гръм от ясно небе, нашата мишена с право ще заподозре капан. Но ако повярва, че предметът е бил откраднат наскоро от крадци с богата история...

- Ще предположи, че търгува с професионални крадци, а не с професионални шпиони.

Габриел не каза нищо.

- Колко умно - възкликна Дюран, вдигайки чашата си едва-едва в неискрен тост. - И какво точно търсите?

- Червенофигурен атически съд от четвърти или пети век преди Христа, нещо достатъчно голямо, за да възбуди духовете на незаконния пазар.

- От обществен източник или от частен?

- Частен - отговори Габриел. - Никакви музеи.

- Не е толкова трудно, колкото си мислите.

- Да ограбиш музей?

Дюран кимна.

- Но би било проява на лоши маниери.

- Както искате. - Дюран седна и се втренчи замислено в питието си. - Има една вила край Сен Тропе. Разположена е в залива Кавалер, недалеч от имението на онзи руски олигарх. Името ми се губи.

- Иван Харков?

- Да, точно той. Познавате ли го?

- Знам само репутацията му.

- Беше убит пред любимия си ресторант в Сен Тропе. Много мътна история.

- И аз така чух. Но ти ми говориш за съседната къща.

- Не е толкова голяма, колкото палата на Иван, но собственикът й има безукорен вкус.

- Кой е той?

- Белгиец - отговори презрително Дюран. - Наследил е богатство в индустриални размери и прави всичко възможно да го изхарчи до последния сантим. Преди две години го облекчихме с един Сезан. Беше замяна.

- Оставили сте копие.

- Всъщност много добро. Очевидно нашият белгийски приятел все още вярва, че картината е автентична, защото, доколкото знам, не е докладвал за кражбата в полицията.

- Коя беше картината?

- „Къщата в Жа дьо Буфан“.

- Кой изработи фалшификата?

- Вие си имате своите тайни, господин Алон. Аз си имам моите.

- Продължавай.

- Белгиецът има още няколко картини на Сезан. Притежава и много внушителна колекция от антики. Един експонат е наистина прекрасен - теракотена хидрия от майстор Амикос, пети век преди Христа. Нарисувани са две млади жени, поднасящи дарове на двама голи атлети. Много чувствено.

- Очевидно познаваш гръцката керамика?

- Тя е моята страст.

- А белгиецът колко често отсяда във вилата?

- През юли и август - уточни Дюран. - През останалата част от годината е необитаема, с изключение на един пазач. Той си има малка къща в имота.

- Ами охранителната система?

- Човек като вас със сигурност знае, че не съществува такова нещо като охранителна система. И за да няма изненади, моите хора ще влязат и ще излязат от къщата за няколко минути. И вие бързо ще получите своя гръцки съд.

- Мисля, че ще искам и един Сезан.

- Правдоподобен?

- Всичко е в детайлите, Морис.

Дюран се усмихна. Самият той беше човек на детайла.

Той отправи само една молба: те да устоят на изкушението да го следят, докато си върши работата, изпълнявайки договора им. Те се съгласиха с готовност въпреки факта, че нямаха абсолютно никакво намерение да спазват своята част от сделката. Някога Морис Дюран бе откраднал картини на стойност няколкостотин милиона долара само за едно лято. Човек можеше да използва услугите на престъпник като Дюран, но само глупак би му обърнал гръб.

В продължение на три дни той остана в своя beau quartier*( Красив квартал (фр.). - Б. пр.) в северния край на осми арондисман. Програмата му, както и магазинът му, беше изпълнена с приятни странности от едно отминало време. Всяка сутрин пиеше две кафета съе сметана - винаги на една и съща маса в едно и също ресторантче, без друга компания освен куп вестници, които купуваше от едно и също магазинче. След това прекосяваше тясната уличка и щом удареше десет, изчезваше в позлатената си малка клетка. Понякога трябваше да отвори вратите си за клиент или доставчик, но през повечето време затворът на Дюран си оставаше самотен. Обядваше от един до два и половина, когато се връщаше в магазина за остатъка от следобеда. В пет посещаваше за кратко мадам Бросар. После се връщаше на масата си в ресторантчето за чаша „Кот дю Рон“ 1, което винаги пиеше с изражение на върховно задоволство.

За онези нещастни души, принудени да наблюдават този очарователен живот, Морис Дюран бе обект както на безкрайно обаяние, така и на страстно негодувание. Не е изненадващо, че неколцина от екипа, особено Яков, смятаха, че Габриел е сгрешил, оставяйки началния етап от операцията в ръцете на такъв човек.