Даниъл Силва - Падналият ангел

- Опитах да обясня това на Донати.

- И?

- Позова се на името на своя работодател.

- Той не е твой папа, Габриел.

- Какво трябваше да кажа?

- Да си намери някой друг - отговори тя. - Няколко прекрасни думички, които трябва да научиш.

- Нямаше да говориш така, ако беше видяла тялото на Клаудия.

- Не е честно.

- Но по случайност е истина. Виждал съм много трупове в живота си, но никога не съм виждал труп, паднал от повече от петдесет метра върху мраморен под.

- Какъв ужасен начин да умреш. - Киара гледаше как дъждът барабани по малката тераска с изглед към Испанските стълби. - Доколко си сигурен, че Донати ти казва истината?

- За какво?

- За връзката си с Клаудия Андреати.

- Ако питаш дали си мисля, че има нещо романтично, отговорът ми е „не“.

- Израснал си с майка, която никога не ти е казвала какво й се е случило през войната.

- Какво искаш да кажеш?

- Всеки си има тайни. Дори от хората, на които се доверява най-много. Наречи го женска интуиция, но винаги съм усещала, че у монсеньор Донати има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Той си има минало. Сигурна съм в това.

- Всички имаме.

- Но някои от нас имат по-интересно минало от други. Освен това - допълни тя, - колко знаеш в действителност за личния му живот?

- Достатъчно, за да съм сигурен, че никога няма да направи нещо толкова безразсъдно - да върти любов със служителка от Ватикана.

- Предполагам, че си прав. Но не мога да си представя как мъж с външността на Луиджи Донати може да остане целомъдрен.

- Той се справя с това, излъчвайки аура на абсолютна недостъпност. Също така носи дълго черно расо и спи близо до папата.

Киара се усмихна и взе една брускета от подноса.

- Има поне едно странично предимство, ако приемеш случая - замисли се тя. — Това ще ти даде възможност да разгледаш църковната антична колекция. Само Бог знае какво наистина са заключили в складовете си.

- Бог и папите - коригира я Габриел. - Но материалът е прекалено много, за да успея да го прегледам сам. Ще се нуждая от помощта на някого, който разбира нещо от антики.

- Моята помощ?

- Ако Службата не беше те уловила в мрежите си, ти щеше да си професор в някой добър италиански университет.

- Вярно е - отвърна тя. - Но аз изучавах история на Римската империя.

- Всеки, изучавал римляните, знае нещо за техните артефакти. А твоите познания за гръцката и етруската цивилизация са далеч по-добри от моите.

- Боя се, че това не означава много, скъпи.

Киара присви вежди, преди да вдигне чашата с вино към устните си. Видът й се промени забележимо след пристигането им в Рим. Седнала, както сега, с пусната коса до раменете и с блеснала матова кожа, тя забележително приличаше на онази опияняваща млада италианка, която Габриел срещна за пръв път преди десет години в средновековното венецианско гето. Сякаш травмите от толкова много продължителни и опасни операции бяха изтрити. Само леката сянка от загубата падаше върху лицето й. Тя си оставаше там заради детето, което пометна, докато бе отвлечена от руския олигарх и търговец на оръжие Иван Харков. След това не можеше да зачене. Киара тайно се беше примирила с перспективата, че тя и Габриел може никога да нямат деца.

- Има и още една възможност - заговори тя.

- Каква?

- Че доктор Клаудия Андреати се е покачила на върха на базиликата в състояние на емоционално объркване и е скочила към смъртта си.

- Когато я видях снощи, не ми заприлича на объркана жена. Всъщност... - Гласът на Габриел пресекна.

- Какво?

- Стори ми се, че искаше да ми каже нещо.

Киара замълча за момент.

- За колко време Донати ще ни осигури документите й? - попита най-накрая тя.

- Ден-два.

- И какво ще правим междувременно?

- Мисля, че трябва да я опознаем малко по-добре.

- Как?

Габриел й показа връзката ключове.

Тя живееше от другата страна на реката, в Трастевере, в избелял стар дворец, превърнат в жилищна сграда с апартаменти. Габриел и Киара минаха два пъти покрай входа, докато се решат да действат. После, при третото минаване, Габриел приближи до вратата със спокойната увереност на човек, който има работа в сградата, и бутна Киара вътре. Фоайето беше полутъмно и те откриха пощенската кутия на Клаудия, пълна с поща, несъбирана от няколко дни. Габриел извади всичко и го пусна в дамската чанта на Киара. После я поведе към широкото централно стълбище и започнаха да се изкачват заедно.

Не мина много време и Габриел усети как го поглъща познатото усещане. Шамрон, неговият учител, го наричаше „оперативна тръпка“. То го караше да ходи на пръсти, приведен леко напред, и да си поема дъх с равния ритъм на вентилатор. И го караше инстинктивно да предполага най-лошото: че зад всяка врата, край всеки тъмен ъгъл, дебне стар враг с пистолет, чакащ да прибере неплатен дълг. Очите му святкаха неспокойно, а слухът му, внезапно изострен, регистрираше всеки звук, независимо от това колко тих или обичаен бе той - плискането на вода в мивката, заглъхването на цигулков концерт, плача на неутешимо дете.