Даниъл Силва - Падналият ангел

В „Монд“ се появи експозе за възпитаник на Сорбо-ната на име Давид Жирар, или Дауд Гандур, съветник на Вакъфа по археологическите въпроси, който, според неназовани служители от силите за сигурност, бил член на престъпна мрежа за контрабанда на антики, свързана с „Хизбула“. В „Нойе Цюрхер Цайтунг“ излезе историята за иранската връзка във взривяването на галерия „Наксос“ в Сен Мориц. В „Дер Шпигел“ бе публикувано проучване, свързващо Давид Жирар с някой си Масуд Рахими, мозъка на иранския тероризъм, отвлечен за кратко в Германия. Историята стана още по-интересна, когато, само дванайсет дни по-късно, същият Масуд Рахими бе убит в Техеран от магнитна бомба, залепена под колата му. Телевизионните анализатори, изследващи тероризма, не се съмняваха в това кой стои зад атентата или какво означава той. Те обявиха, че Масуд е бил мозъкът, замислил заговора за Храмовия хълм, и че израелците просто са върнали услугата.

Но в историята имаше и много аспекти, които пресата никога нямаше да научи, включително факта, че аферата е започнала, когато Габриел Алон, глезеният син на израелското разузнаване, е бил извикан в базиликата „Св. Петър“ да огледа трупа на един паднал ангел. Или че Габриел е прекарал последните две седмици край бол-ничното легло на един археолог, чиято кръв е опръскала колоните от Соломоновия храм. И че още е бил там, когато археологът най-накрая отворил очи.

- Ривка - промърмори Ели Лавон. - Увери се, че някой се грижи за Ривка.

Същата вечер над Йерусалим се спусна напрегнато спокойствие за пръв път след началото на кризата за Храмовия хълм. Габриел отиде до психиатричната клиника на хълма Херцел, за да прекара няколко минути с Леа, преди да се срещне с Киара за вечеря в ресторант, разположен в първия кампус на Художествената академия „Бецалел“. След това я изведе на сладолед и разходка по улица „Бен Йехуда“.

- Донати се обади следобед - сподели внезапно тя, сякаш бе изскочило от ума й. - Чудеше се кога се връщаш в Рим да приключиш с Караваджо и работата с Карло.

- Почти бях забравил и за двете.

- Разбираемо е, скъпи. В крайна сметка, ти спаси Израел и света от Армагедон и намери двайсет и две колони от Първия йерусалимски храм.

Габриел се усмихна.

- Ще тръгна вдругиден.

- Идвам с теб.

- Не можеш. Освен това - допълни бързо той - имам работа за теб. Даже две работи.

- Какви?

- Нуждая се от някого, който да се грижи за Ели, докато се върна.

- А другата?

- Правителството е решило да постави колоните в специално крило в Израелския музей. Ти ще бъдеш част от екипа, който ще проектира интериора на сградата и цялостното изложение.

- Габриел! - възкликна тя и се хвърли на врата му. -Как, за бога, успя да го уредиш?

- Като един от откривателите на колоните, имах известно влияние. Всъщност искаха да кръстят изложбата на мен.

- Какво им каза?

- Че крилото трябва да бъде кръстено на Ели Лавон - отвърна той. - Благодарен съм само, че няма да бъде Мемориалното крило „Ели Лавон“.

- Те ще променят ли нещо?

- Колоните?

Киара кимна.

- Чувала ли си какво говорят за тях палестинците?

- Ционистки лъжи.

- Отричане на Храма - допълни Габриел. - Не могат да признаят, че ние сме били тук преди тях, защото това означава, че имаме право да сме тук сега. Според тях ние трябва да си останем чуждестранни нашественици, които ще бъдат прогонени като кръстоносците.

- Кръвта никога не спи - отвърна тихо Киара.

- И я има в изобилие - допълни Габриел. - Нашите приятели на Запад обичат да си мислят, че арабско-изра-елският конфликт може да бъде разрешен с една линия на картата. Но те не разбират историята. Този град е просъществувал в състояние на почти постоянна война в продължение на три хиляди години. А палестинците ще продължат борбата, докато ние не си заминем.

- И какво ще правим?

- Ще се държим здраво - натърти Габриел. - Защото следващия път, когато изгубим Йерусалим, това ще бъде завинаги. И къде ще отидем тогава?

- Задавах си същия въпрос.

Внезапно захладня. Киара се загърна с палтото си и погледна към група тийнейджъри, които се смееха от другата страна на улицата. Бяха към шестнайсет-седем-найсетгодишни. След година-две всички те щяха да са в израелската армия, войници в една безкрайна война.

- Не е толкова лесно, нали, Габриел?

- Кое?

- Да мислиш за заминаване в такова време.

- Другата форма на йерусалимския синдром. Колкото по-зле става, толкова повече го обичаш.