Даниъл Силва - Падналият ангел

- Знаеш ли какво ще стане, ако ги докопат?

- Да, господин премиер — отговори Навот, вперил очи в телевизора, в тълпите, изливащи се от джамията „Ал Акса“. - Ще ги разкъсат на парчета.

- Да им наредим ли да излизат?

- Боя се, че е твърде късно.

Тъкмо влизаха в първия акведукт.

Беше 14,23 ч.

Той не беше по-широк от телефонна кабинка и висок едва колкото да вървят изправени. Тук-там от пукнатините в стената струяха малки ручейчета, но иначе основата бе суха като костите на Ривка. Лавон се ориентираше по компаса. После започна да брои тихо крачките им.

Каналът се извиваше през варовика като серпентина, което означаваше, че имаха само смътна представа какво ги чака напред. Въпреки че сега се намираха само на няколко метра под повърхността на Хълма, те не чуваха друг звук освен собствените си стъпки и равномерното броене на Лавон. Точно след двеста крачки стигнаха до следващия водоем. Ели спря и се огледа в почуда. Сетне вдигна пръст към устните си, за да предупреди Габриел да пази тишина.

- Позна ли го? - прошепна Габриел.

Лавон кимна енергично.

- Формата на буквата Т съвпада с водоема, който Уорън е намерил тук - отговори той с дрезгав шепот. -Вероятно е изкопан по времето на Ирод. Камъните, извадени от това място, може би са били използвани за строежа на самия Храм.

- Къде на Хълма се намираме?

- Точно пред входа за „Ал Акса“. - Ели посочи надолу по хоризонталната част от буквата Т. - Ей там трябва да има още един малък водоем с формата на Т. А после...

- Голямото море?

Лавон кимна и поведе Габриел през горната част на древния водоем. От другата страна се намираше входът на друг акведукт, по-тесен от последния. Както очакваше, той ги отведе до следващия водоем. Този път стигнаха до дъното на Т и влязоха в следващия акведукт. След няколко крачки огромната като катедрала бездна на Голямото море се отвори пред тях.

И беше напълно празна.

- Е? - попита премиерът.

Навот поклати глава.

- Какво ще правят сега?

- Работят по въпроса.

В покрива на залата имаше отверстие - като кръглия отвор на Пантеона в Рим. През него струеше сноп ярка слънчева светлина и се чуваше звукът от усилвателите, предаващи проповедта от минарето на джамията „Ал Акса“.

- Колко под повърхността се намираме? - прошепна Г абриел.

- Четиридесет и три фута.

- Или тринайсет метра - отбеляза Габриел.

- Тринайсет метра и десет сантиметра - коригира го Лавон.

- Ако Дина е права - продължи Габриел, - бомбата се намира в зала на повече от трийсет метра под нас.

- Логично - кимна Лавон.

- Защо?

- Защото, ако аз исках да взривя платото на Храмовия хълм, бих поставил взрива по-ниско.

- Има ли път надолу оттук?

- Никой никога не е бил под това ниво - поне ние не знаем за никого. - Обърна се и огледа далечната страна на пещерата. Там имаше още три акведукта, всеки водещ в различна посока. - Избери един - предложи той.

- Аз съм реставратор, Ели. Ти избери.

Лавон затвори очи за няколко секунди, а после посочи към десния акведукт.

В същия момент имам Хасан Даруиш се намираше на по-малко от трийсет метра, във водоема под Кладенеца на душите. В ръката си държеше пистолета „Макаров“, който Абдула Рамадан му даде, преди да поеме към дълбините на Храмовия хълм, за да пресрещне нахлулите евреи. Шумът .от кратката, но интензивна битка се понесе по акведуктите и стигна право до ушите на Даруиш. Той чу всичко, включително и собственото си име, изкрещяно в агония. Сега чуваше тихите, приглушени стъпки на поне двама мъже, приближаващи до тайно изкопаната от него зала в Свещената планина. Точно там той бе скрил бомбата, която щеше да я разруши и така да унищожи държавата Израел. Но в залата имаше още нещо освен експлозивите-тайна, която никой, особено евреите, не трябваше да види.

Той погледна часовника си: 14,27 . Инструктиран от Даруиш, човекът, известен като господин Фарук, беше настроил таймера на бомбата за три часа. Избра времето, предполагаемия час на Христовата смърт на кръста, като преднамерена обида към целия християнски свят, но това не беше единствената причина. До три часа петъчната молитва в „Ал Акса“ щеше да е приключила, а тълпата от правоверни мюсюлмани щеше да си тръгва от Храмовия хълм. Но за момента трийсет и петте хиляди квадратни метра на голямата джамия бяха препълнени с повече от пет хиляди души. Даруиш нямаше друг избор, освен да превърне всички тях в свети мъченици. Заедно със себе си.