Даниъл Силва - Художникът убиец

— Имаш памет като на шпионин, Доминик.

— Всъщност наследила съм паметта на майка си.

— Запомни: няма защо да се страхуваш от този мъж, нито от властите. Не правиш нищо лошо. Той е мил човек. Мисля, че компанията му ще ти хареса. Желая ти лек път и ще се видим, когато се върнеш.

Целуна я за последно по челото и леко я побутна към кафенето, сякаш беше книжна лодчица, носеща се по повърхността на езерце. Жаклин направи няколко крачки, после спря и се обърна да го погледне. Но той вече се бе смесил с тълпата.

Няколко масички от ковано желязо, разпръснати в залата за заминаващи, създаваха илюзията за парижко кафене. Жаклин седна и поръча на сервитьорката кафе с мляко. Внезапно си даде сметка за външния си вид и изпита абсурдното желание да направи добро първо впечатление. Носеше черни дънки и пепеляв кашмирен пуловер. Не беше се гримирала и само бе хванала косата си отзад. Когато сервитьорката й донесе кафето, Жаклин вдигна лъжичката и огледа отражението на очите си. Те бяха зачервени и с подпухнали клепачи.

Разбърка захарта в кафето си и се огледа. На масата зад нея млада американска семейна двойка тихо се караше. На съседната маса двама германски бизнесмени разглеждаха представителна диаграма на екрана на лаптоп.

Жаклин внезапно се сети, че трябва да чете вестника. Извади броя на „Таймс“, който Юсеф бе оставил в куфара й, и го разгъна. От него изпадна салфетка на „Бритиш Еъруейс“. Тя я взе и я обърна. На гърба й имаше бележка, написана с небрежния почерк на палестинеца: Ще ми липсваш. За спомен с много любов, Юсеф . Смачка я и я остави до чашата си с кафе. „Звучи като писмо за сбогуване“, притеснено отсъди тя. Вдигна вестника и го прелисти. Прочете новините от Близкия изток:

„Президентът на САЩ приветства временното споразумение, постигнато между Израел и палестинците… Церемонията по подписването ще се състои следващата седмица в седалището на Обединените нации“.

Жаклин отгърна на друга страница.

От уредбата съобщиха, че е време пасажерите да се качват. Жаклин имаше ужасно главоболие. Бръкна в дамската си чанта, извади шишенце с аспирин и изпи две таблетки с кафето. Огледа се за Габриел, но не го видя. „По дяволите, къде си? Кажи ми, че не си ме изоставил!“ Остави внимателно чашата си върху чинийката и върна шишенцето с аспирина в чантата си.

Тъкмо се канеше отново да започне да чете, когато една невероятно привлекателна жена с блестяща черна коса и големи кафяви очи се появи до масата й.

— Може ли да седна? — попита тя на френски.

— Заето е, чакам един мъж.

— Знам. Трябва да се срещнете с Люсиен Даво. Аз съм негова приятелка. — Жената се настани на стола и седна до нея. — Люсиен ме помоли да ви взема и да ви кача на самолета ви.

— Беше ми казано, че ще се срещна тук лично с него.

— Разбирам, но се опасявам, че има лека промяна в плана. — Тя се усмихна лъчезарно. Определено имаше чар на съблазнителка. — Няма от какво да се страхувате. Люсиен ме помоли да се грижа добре за вас.

Жаклин не знаеше какво да прави. Бяха нарушили уговорката. Имаше пълното право да си тръгне и да приключи с всичко това. Но тогава какво щеше да стане? Тарик щеше да се изплъзне и да продължи терористичната си дейност. Щяха да умрат още невинни евреи. Мирният процес беше застрашен от провал. А Габриел щеше да продължи да се обвинява за случилото се с Леа и сина му във Виена.

— Това не ми харесва, но ще дойда с вас — кимна Жаклин.

— Добре, защото току-що обявиха нашия полет.

Изправи се, взе куфара си и последва жената извън кафенето, която й обясни:

— Ще ви придружа през първия етап от пътуването ви. Люсиен ще се присъедини към вас по-късно.

— Къде отиваме?

— Ще разберете след минута.

— Тъй като ще пътуваме заедно, ще имате ли нещо против да ми кажете името си?

Жената отново се усмихна:

— Щом имате нужда от някакво име, можете да ме наричате Лейла.

Габриел стоеше в безмитния магазин на стотина крачки оттам, преструвайки се, че разглежда някакъв дезодорант, докато наблюдаваше седящата в кафенето Жаклин. Шамрон беше на борда на частния самолет на Бенджамин Стоун. Единственият, който им трябваше, бе Тарик.

Внезапно си даде сметка, че е развълнуван от перспективата най-сетне да види арабския терорист. Снимките в папката на Шамрон бяха безполезни, защото бяха твърде стари и неясни. За три от тях само се предполагаше, че са на Тарик. Истината бе, че никой в Службата не знаеше как изглежда той. Габриел щеше да е първият, който щеше да го види. Дали беше висок или нисък, красив или съвсем обикновен? Дали изглеждаше като безмилостен убиец? „Разбира се, че не — укори се Габриел. — Ще бъде някой, който не се различава от околните. Като мен. — После внезапно се запита: — Или пък аз съм като него?“