Даниъл Силва - Художникът убиец

Юсеф спря пред вратата, под чиято шпионка бе написан номер 23. Отключи, въведе Жаклин и светна малка лампа с книжен абажур.

Всекидневната беше празна, с изключение на един продънен фотьойл и телевизор. Кабелът за антената му се виеше по постлания с линолеум под като мъртва змия. През полуотворената врата на спалнята се виждаше сложен на пода матрак. Другата врата водеше към кухнята, където върху плота до мивката бе поставена найлонова торбичка с хранителни продукти. Независимо от липсата на мебелировка, апартаментът беше безупречно чист и ухаеше на лимонов дезодорант.

Жаклин отвори прозореца и в стаята нахлу студен въздух. Отдолу имаше ограда, а зад нея се простираше футболно игрище. Младежи с анцузи в ярки цветове и вълнени шапки ритаха топка под светлината на фаровете на един автомобил, паркиран край страничната линия. Дългите им сенки играеха по тухлената стена под прозореца на Жаклин. В далечината се чуваше глухият тътен на движението по магистралата. Един празен влак изтрака по железопътния надлез. Над главата й се разнесе рев на реактивен самолет.

— Харесва ми как приятелят ти е подредил жилището си, но не е точно по моя вкус. Защо не проверим в някой хотел на летището? Някое място с рум сървис и приличен бар — предложи Жаклин.

В кухнята Юсеф разопаковаше продуктите.

— Ако си гладна — рече той, — ще ти приготвя нещо. Има хляб, сирене, яйца, бутилка вино, както и кафе и мляко за сутринта.

Жаклин влезе при него. В малкото помещение едва имаше място за двамата.

— Не приемай думите ми буквално, но това тук е истинска миша дупка. Защо е така празно?

— Моят приятел се сдоби с това жилище преди няколко дни и още не е имал възможност да си пренесе багажа. Преди това живееше при родителите си.

— Сигурно е много щастлив, но така и не разбирам защо трябва да останем тук тази нощ.

— Казах ти, Доминик. Дойдохме тук от съображения за безопасност.

— Безопасност от кого? От какво?

— Може би си чувала за британското разузнаване, известно повече като МИ5. Те внедряват свои агенти в емигрантски и дисидентски общности. Наблюдават хора като нас.

— Като нас ли?

— Като мен. Освен това ги има и момчетата от Тел Авив.

— Този път съвсем ме обърка! Кои са момчетата от Тел Авив?

Юсеф вдигна глава и я изгледа невярващо:

— Кои са момчетата от Тел Авив ли? Те са от най-безмилостната и кръвожадна разузнавателна служба в света. Може би по-подходящо е да се наричат „банда наемни убийци“.

— Но каква заплаха може да са израелците тук, във Великобритания? — продължаваше да се учудва Жаклин.

— Те са навсякъде, където сме ние. Държавните граници не ги спират. — Юсеф изпразни торбичката и я хвърли в кошчето за боклук. После попита: — Гладна ли си?

— Не, само съм страшно изморена.

— Лягай си. Аз имам малко работа.

— Няма да ме оставиш сама, нали?

Той размаха мобилния си телефон.

— Трябва да проведа само два разговора. Жаклин обви ръце около кръста му. Юсеф се приведе и нежно я целуна по челото.

— Не биваше да ме караш да правя това.

— Ще бъде само за няколко дни. А когато се върнеш, отново ще бъдем заедно.

— Иска ми се да ти вярвам, но вече не знам в какво да съм сигурна.

Той отново я целуна, после нежно повдигна лицето й, за да срещне очите й.

— Нямаше да го кажа, ако не го мислех. Лягай си. Опитай се да поспиш малко.

Тя влезе в спалнята. Не си направи труда да светне лампата — щеше да се чувства по-малко потисната, ако имаше само смътна представа за обстановката. Протегна ръка, хвана завивките, повдигна ги и ги подуши — бяха току-що изпрани. Въпреки това реши да спи с дрехите. Легна и внимателно положи глава върху възглавницата, така че тя да не докосва лицето и врата й. Не си събу обувките. Изпуши една последна цигара, за да прогони силната миризма на дезинфектант. Помисли си за Габриел и за танцовата си школа във Валбон. Заслуша се в шума на реактивните самолети и влаковете и в кънтящото тупкане на кожената топка отвън на игрището. Загледа се в танцуващите по стената внушителни сенки на футболистите.

После чу Юсеф, който говореше шепнешком по мобилния си телефон. Почти не долавяше какво казва. Пък и не я беше грижа. Последната й мисъл, преди да потъне в неспокоен сън, беше, че Юсеф — нейният палестински любовник — вероятно няма да живее още дълго.

Ишърууд открехна вратата на дома си в Онзлоу Гардънс и изгледа неприязнено Габриел над веригата.

— Имаш ли представа колко е часът? — Той отвори. — Влизай, преди и двамата да пипнем пневмония.