Даниъл Силва - Художникът убиец

Юсеф й подаде запалката. Тя я взе и я пусна в дамската си чанта. Възцарилата се тишина бе ужасяваща. Искаше й се да го накара да наруши мълчанието си. Когато той говореше, тя се чувстваше в относителна безопасност, дори и да я лъжеше.

— Не отговори на въпроса ми — каза Жаклин.

— На кой въпрос? Тази вечер ми зададе толкова много.

— Когато това свърши, ще те видя ли отново?

— Това зависи изцяло от теб — рече Юсеф.

— Пак избягваш отговора.

— Винаги съм бил искрен.

— Така ли? Ако ми беше казал истината още в началото, съмнявам се, че утре сутринта щях да отлетя с някакъв напълно непознат мъж.

— Трябваше да премълча някои неща. А какво ще кажеш за себе си, Доминик? Беше ли напълно честна с мен? Разкри ли ми всичко за себе си?

— Всичко съществено.

— Това е доста удобен отговор — изгледа я изпитателно палестинецът. — Използваш го много ефикасно, когато искаш да отклониш разговора.

— По една случайност това, което ти казах, е истина — ядоса се Жаклин.

— Е, надявам се.

— Понякога си голям гадняр.

— А ти си много уморена. Поспи малко.

Тя облегна глава на страничното стъкло на автомобила.

— И къде отиваме сега?

— На безопасно място.

— Да, вече ми каза това, но обясни ми къде.

— Ще видиш, като пристигнем.

— Защо ни е необходимо безопасно място? Какво му има на твоя апартамент? А на моя?

— Мястото, където отиваме, е на мой приятел и е близо до летище „Хийтроу“.

— Твоят приятел ще бъде ли там?

— Не.

— Ще останеш ли с мен през нощта?

— Разбира се. А на сутринта ще летя с теб за Париж.

— А след това?

— След това ще се срещнеш с нашия палестински лидер и ще започне съвместното ви пътуване. Бих искал да съм на твое място. Би било голяма чест да придружа този мъж. Нямаш представа каква късметлийка си, Доминик — говореше с тих глас Юсеф.

— Как се казва този велик човек? — прекъсна го Жаклин. — Може да го познавам.

— Съмнявам се. Ще се обръщаш към него с името, което си е избрал за прикритие. Наричай го Люсиен Даво.

— Люсиен — повтори тихо тя. — Винаги съм харесвала това име. Къде отиваме, Юсеф?

— Затвори очи. Скоро ще пристигнем.

В подслушвателния пост Шамрон вдигна слушалката на телефона, преди той да иззвъни втори път. Слуша мълчаливо известно време, после внимателно затвори, сякаш току-що му бяха съобщили за смъртта на стар противник.

— Изглежда, установили са се за през нощта — каза той.

— Къде? — попита Габриел.

— В общински жилищен комплекс в Хаунзлоу, близо до летището.

— А екипът?

— Заели са позиции и добре са се скрили. Няма да мръднат оттам цялата нощ.

— Щях да се чувствам по-спокоен, ако и аз бях там.

— Утре те чака дълъг ден. Предлагам ти да поспиш няколко часа.

Вместо това, Габриел отиде в спалнята и се върна след малко, облечен с яке и с раница на рамо.

— Къде отиваш? — учуди се Ари.

— Трябва да се погрижа за нещо лично.

— Кога ще се върнеш?

Ала Габриел мълчаливо излезе и се спусна по стълбите. Когато минаваше пред сградата, му се стори, че Шамрон го гледа през един процеп между щорите. А докато се приближаваше към Еджуеър Роуд, изпита неприятното чувство, че Ари е изпратил някого от екипа си да следи и него.

Тойотата ги остави и се отдалечи. Паркингът бе окъпан в жълта електрическа светлина, а недалеч от него се издигаше масивен тухлен жилищен блок с вид на някогашна фабрика. Жаклин предложи сама да си носи куфара, но Юсеф не й позволи. Той я хвана за ръката и я поведе през паркинга, а после през някакъв терен, осеян със смачкани кутии от бира и парчета от счупени играчки: камионче без колела, обезглавена кукла, пластмасово пистолетче. То й напомни за пистолета на Габриел и за нощта сред хълмовете в Прованс, когато той бе пробвал уменията й по стрелба. Стори й се, че е било преди години. Преди цял един живот.

Внезапно пред тях от тъмнината изскочи котка. Жаклин сграбчи лакътя на Юсеф и едва не изпищя. После залая куче и котката се стрелна под една ограда.

— Тук е прекрасно, Юсеф — иронично го изгледа Жаклин. — Защо просто не ми каза, че си имаш къща в гето?

— Моля те, не говори, докато не влезем в квартирата.

Той я въведе в един вход. По пода в ъглите се бяха събрали сухи листа и стари вестници. Жълтата светлина на крушката се отразяваше в отровнозелените стени.

Те изкачиха два реда стълби, минаха през междинната врата и тръгнаха по дълъг коридор. Посрещна ги какофония от звуци: дете пищеше за майка си, семейна двойка се караше на английски с карибски акцент, пращящо радио предаваше пиесата на Би Би Си „Истинското нещо“ от Том Стопард.