Даниъл Силва - Художникът убиец

Джулиан беше по пижама, с кожени чехли и копринен халат. Той въведе Габриел в хола и изчезна в кухнята. Върна се след малко с каничка кафе и две чаши.

— Надявам се, че пиеш черно кафе, защото се опасявам, че млякото в хладилника е купено по времето на Маргарет Тачър — мрачно изрече Ишърууд.

— И черното кафе е добре — кимна реставраторът.

— Е, скъпи Габриел, какво те води насам… — Той млъкна, за да погледне часовника си, и направи гримаса: — Боже, в два и четиридесет и пет сутринта!

— Ще загубиш Доминик.

— Предположих това, когато Ари Шамрон се промъкна в галерията ми като отровен облак. Закъде ще замине? За Ливан, Либия или Иран? Впрочем как е истинското й име?

Габриел отпи от кафето си и не отговори.

— Да ти призная, неприятно ми е, че ще си отиде. Тя е същински ангел. И нелоша секретарка, след като навлезе в нещата.

— Жаклин няма да се върне.

— Те никога не се връщат. Имам гениалната способност да прогонвам жените. Винаги е така.

Двамата замълчаха. После Габриел заговори за галерията:

— Чух, че си към края на преговорите си с Оливър Димбълби за продажбата й.

— Не можеш истински да преговаряш, когато си притиснат до стената. Трябва да раболепничиш, да се молиш.

— Не го прави.

— Не можеш да седиш тук и да ми казваш как да ръководя делата си! Нямаше да съм в тази безпътица, ако не бяхте ти и твоят приятел хер Хелер.

— Операцията може да приключи по-скоро от очакванията ни.

— И какво ме грее това? — избухна Ишърууд.

— Ще мога да се върна към работата си над картината на Вечелио — припомни му Габриел.

— Няма начин да свършиш навреме, за да спасиш кожата ми. Вече официално съм обявил фалит, затова преговарям с Оливър Димбълби.

— Той е некадърник, ще съсипе галерията ти.

— Честно казано, Габриел, толкова съм уморен, че не давам пет пари за това. Имам нужда от нещо по-силно от кафето. А ти?

Габриел поклати глава. Ишърууд се затътри към бюфета, взе една висока чаша, наля си един пръст джин и кимна към раницата:

— Какво имаш в нея?

— Застрахователна полица.

— Застраховка за какво?

— В случай че не бъда в състояние да завърша навреме работата си върху Вечелио. — Габриел подаде раницата на Джулиан. — Отвори я.

Ишърууд остави питието си и надникна в нея.

— Боже мой, Габриел! Колко са тук? — зяпна той.

— Сто хиляди.

— Не мога да взема парите ти.

— Те не са мои. На Шамрон са. Взел ги е от Бенджамин Стоун.

— От самия Бенджамин Стоун ли?

— В целия му блясък.

— Какво правиш, по дяволите? Та това са сто хиляди лири, принадлежащи на Бенджамин Стоун!

— Просто ги вземи и не ми задавай повече въпроси.

— Ако наистина са негови, мисля, че ще ги взема. — Джулиан надигна чашата си с джин. — Наздраве, Габриел! Съжалявам за всички лоши неща, които си мислех за теб през изминалите няколко седмици.

— Заслужих си го. Не трябваше да те напускам.

— Всичко е забравено. — Ишърууд се загледа в питието си. — Е, къде е тя? За добро ли си отиде?

— Операцията навлезе в последен етап.

— Не сте изложили момичето на опасност, нали?

— Надявам се, че не.

— Аз — също — заради нея и заради теб! — заяви Ишърууд.

— Какво имаш предвид? — подозрително го изгледа Габриел.

— Знаеш, че съм в този гаден бизнес от почти четиридесет години и през цялото време никой не е успял да ми продаде фалшификат. Димбълби се е опарвал. Дори великият Джалс Питауей един-два пъти е купувал имитации. Но не и аз. Имам дарба, разбираш ли? Може да съм кофти бизнесмен, но винаги мога да различа фалшивото от истинското.

— Ще стигнеш ли най-сетне до същественото?

— Тя е нещо истинско, Габриел. Тя е златна. Може никога повече да нямаш такъв шанс. Хвани я здраво, защото ако не го направиш, това ще е най-голямата грешка в живота ти.

Преди Катастрофата Дауд ал Хурани живееше в Горна Галилея. Беше муктар и най-богатият човек в селото. Притежаваше добитък — няколко глави говеда, много кози и голямо стадо овце. Имаше и лимонова, портокалова и маслинова горички. Когато станеше време да се берат плодовете, той и другите старейшини организираха общо прибиране на реколтата. Семейството му живееше във варосана къща с хладни, настлани с плочки подове, покрити с фини килими и възглавници. Съпругата му го бе дарила с пет дъщери и един-единствен син — Махмуд.

Дауд ал Хурани поддържаше добри отношения с евреите, които се бяха заселили близо до селото. Когато кладенецът на евреите се замърси, той изпрати местни мъже да им помогнат да си изкопаят нов. А щом веднъж неколцина араби в селото се разболяха от малария, еврейските заселници дойдоха и пресушиха съседното блато. Дауд ал Хурани ги научи да говорят арабски. Когато една от дъщерите му се влюби в евреин от селището, той им позволи да се оженят.