Даниъл Силва - Художникът убиец

Беше ранна вечер в Тел Авив, когато Мордекай излезе от кабинета си в административния етаж, намиращ се на върха на сградата, и тръгна по коридора към отдел „Операции“. Щом влезе в залата, двама чернооки офицери от подразделението на Лев едновременно отместиха очи от мониторите на компютрите си и го погледнаха въпросително.

— Той още ли е вътре?

Вместо отговор, единият офицер посочи вратата на кабинета на Лев. Мордекай се обърна и тръгна по късото коридорче. Чувстваше се като чужденец, попаднал сред врагове. Външните хора не бяха добре приети в царството на Лев дори когато ставаше дума за Мордекай, който бе вторият по старшинство офицер в йерархията.

Когато влезе в мрачния кабинет, завари Лев да седи с опрени на бюрото лакти, притискайки с две ръце слепоочията си. С плешивата си глава, изпъкналите си очи и дългите, подобни на пипала пръсти той много приличаше на молеща се богомолка. Като се приближи, Мордекай видя, че вниманието на Лев не бе привлечено от някоя папка с оперативно дело или разузнавателен доклад, а от дебел том за бръмбарите, обитаващи поречието на Амазонка. Лев преднамерено бавно затвори книгата и я побутна настрана.

— Има ли нещо, което се случва в Канада и аз трябва да го знам? — попита Мордекай.

— За какво говориш?

— Преглеждах отчетите за разходите в централата ни в Отава и се натъкнах на леко несъответствие в плащанията на помощния персонал. Тъй като сумата е малка, помислих си, че ще спестя време, като изясня нещата със Зви за една-две минути. Затова звъннах по телефона, а не използвах специалната кабелна връзка.

Лев нетърпеливо забарабани с пръсти по бюрото си.

— Какво общо има това с отдел „Операции“?

— Не можах да намеря Зви. Всъщност не можах да открия никого. Сякаш целият персонал на централата в Отава се е изпарил. Никой от хората ни не отговаря на телефона. Излезли са без обяснение.

— А ти с кого говори?

— С момиче от шифровъчния отдел — обясни Мордекай.

— Какво каза то? — оживи се Лев.

— Зви и целият му оперативен персонал излезли набързо преди два часа.

— Къде е Стареца? — трепна Лев.

— Някъде в Европа.

— Че той току-що се върна оттам. Защо е отишъл отново?

Мордекай се намръщи.

— Да не мислиш, че Стареца ми казва нещо? Този дърт кучи син е толкова потаен, че според мен през половината време дори той не знае къде ходи.

— Намери го! — каза Лев.

На летището Лейла нае кола и с Жаклин се понесоха с пълна скорост по магистралата, водеща към града. От дясната им страна се виждаха очертанията на скована от лед река, а отляво — голямо железопътно депо, над което се стелеше гъста сива мъгла. Тя напомняше реещ се над бойно поле дим. Не след дълго светлините на разположения ниско Монреал изплуваха пред тях — доста неясни поради сипещия се сняг. Лейла шофираше така, сякаш познаваше пътя.

— Друг път идвали ли сте тук? — попита тя.

Обръщаше се към Жаклин за пръв път, откакто бяха напуснали кафенето на летище „Шарл де Гол“ в Париж.

— Не, никога. А вие?

— И аз.

Жаклин скръсти ръце пред гърдите си и потрепера. Парното работеше, но в колата все още бе толкова студено, че виждаше дъха си.

— Нямам дрехи за такъв студ — оплака се тя.

— Люсиен ще ви купи всичко, от което се нуждаете.

Значи Люсиен щеше да се срещне с нея в Монреал. Жаклин разтри ръцете си:

— Много е студено да се ходи по магазините.

— Всички най-хубави бутици в Монреал са под земята. Няма да ви се наложи да си покажете носа навън.

— Нали казахте, че никога не сте били тук?

— Не съм била.

Жаклин облегна глава на прозореца и притвори за кратко очи. До Монреал бяха летели в бизнес класа, като Лейла седеше от другата страна на пътеката и един ред по-назад. Час преди кацането тя бе отишла до тоалетната. Като се връщаше, подаде бележка на Жаклин:

„Минете сама през имиграционния и митническия контрол. Ще се срещнем на гишето на фирма «Херц».“

Лейла отби колата от магистралата и зави по булевард „Рене Левек“. Вятърът фучеше между високите административни сгради и хотели. Покритите със сняг тротоари изглеждаха почти безлюдни. Тя подмина няколко пресечки и спря пред голям хотел. Портиерът се втурна навън и отвори вратата на Жаклин.

— Добре дошли в „Куин Елизабет“. Имате ли резервация?

— Да — отговори Лейла. — Можем да се оправим сами с багажа си, благодаря.

Портиерът й даде квитанция за колата и седна зад волана. Лейла въведе Жаклин в просторното шумно фоайе. То беше пълно с японски туристи. Жаклин се запита какво ли ги е довело в Монреал посред зима. Спътницата й преднамерено премести чантата си от дясната в лявата си ръка. Жаклин се насили да погледне на другата страна. Беше обучена да разпознава доста неща от езика на тялото. Скоро щеше да започне следващото действие на пиесата.