Даниъл Силва - Художникът убиец

— За мен ще е удоволствие. Извинявам се, че трябваше да ви държим в неведение за мястото, където отивате. Уверявам ви, че обстоятелствата го налагат.

— Разбирам. — Жаклин помълча и добави: — Поне така предполагам.

— Отговорете ми на един въпрос, Доминик. Защо се съгласихте да ме придружите в тази мисия? Вярвате ли в това, което правите? Или просто го вършите, защото сте влюбена?

Преднамереността на въпроса му бе твърде очевидна, за да я изненада. Жаклин спокойно върна запалката в чантата си и отговори:

— Правя го, защото вярвам в любовта. А вие вярвате ли в нея?

— Вярвам в правото на моя народ да има родина по собствен избор. Колкото до любовта — никога не съм познавал това чувство.

— Съжалявам… — Щеше да каже Люсиен, но по някаква причина се спря.

— Неприятно ли ви е да произнесете името ми, Доминик?

— Знам, че не е истинското. Юсеф ми каза.

— А знаете ли истинското ми име?

— Не, Юсеф не ми го довери.

— Той е добър човек.

— Аз много го обичам.

— Доминик истинското ви име ли е? Беше хваната неподготвена.

— За какво говорите?

— Просто обикновен въпрос. Искам да знам дали името ви наистина е Доминик.

— Видяхте паспорта ми.

— Паспортите лесно могат да бъдат подправяни.

— Може би от хора като вас! — Жаклин се престори на обидена. — Чуйте, Люсиен — или както там се казвате, въпросът ви не ми харесва. Кара ме да се чувствам неловко.

Тарик седна и разтърка слепоочията си.

— Права сте, съжалявам. Моля ви да приемете извиненията ми. Политиката в Близкия изток не след дълго прави човека параноичен. Надявам се, че ще ми простите.

Жаклин не отговори. Двамата помълчаха известно време, след което тя изведнъж се сети:

— Трябва да проверя съобщенията на телефонния си секретар в Лондон.

— Разбира се. — Тарик протегна ръка и натисна стикер бутона на телефона. — Кажете ми номера и аз ще го набера вместо вас.

Тя го продиктува и пръстите му заиграха по клавиатурата. След няколко секунди Жаклин чу двутоновия сигнал на британската телефонна линия, последван от собствения й глас, записан на секретаря. Тя си представи как пред техника, седнал пред компютъра си в Тел Авив, се изписват думите: хотел „Куин Елизабет“, Монреал, стая 1417 . Посегна да вдигне слушалката, но Тарик я покри с ръка и погледна към нея.

— Бих искал да слушам, ако нямате нищо против. Параноята отново ме обзема.

Жаклин имаше три съобщения. Първото беше от жена, която се представи за майката на Доминик. Второто беше от Джулиан Ишърууд — не можел да намери някаква папка и питаше дали тя не би могла да му звънне по някое време и да му каже къде е. Третото беше от мъж, който не се представи. Жаклин веднага позна гласа на Габриел. Просто исках да знаеш, че мисля за теб. Ако се нуждаеш от нещо, аз съм насреща. Надявам се да се видим скоро. Чао!

— Вече можете да затворите — рече тя.

Тарик натисна спикер бутона и прекъсна връзката.

— Този не ми звучеше много като Юсеф.

— Не беше Юсеф. Беше мъж, когото познавах преди него.

— Струва ми се, че този мъж все още ви обича.

— Не, той никога не ме е обичал истински.

— Но за мен е ясно, че вие сте го обичали. А може би още таите чувства към него?

— Аз обичам Юсеф — отвърна Жаклин.

— А, да, забравих. — Тарик се изправи рязко. — Да вървим на покупки.

Зви Ядин посрещна Габриел и Шамрон на летището и ги закара до Монреал. Той имаше гъста къдрава коса, доста рунтава брада и тяло на ръгбист. Тъй като беше як и едър, хората бяха склонни да го мислят за безмозъчна грамада от мускули, но не беше така. Габриел се бе обучавал в Академията заедно с него. Двамата бяха избрани да си партнират на курса по ръкопашен бой, въпреки че бяха в съвсем различна категория. Последния ден Ядин бе счупил две ребра на Габриел. Той пък му отвърна със саблен удар в брадичката, като му строши челюстта. По-късно, когато вече бяха закърпени в болницата, Ядин му призна, че Шамрон го е накарал да го направи. Искал да пробва доколко Габриел е издръжлив на болка. Тогава на Габриел му се прииска вместо неговата, да бе счупил челюстта на Шамрон.

— Казват, че тази нощ температурата ще падне до минус тридесет градуса — рече Зви, докато караше с пълна скорост по магистралата към града. — Донесох ви шуби и ръкавици. А това е за теб.

Той подаде на Габриел кутия от неръждаема стомана. Вътре имаше 22-калибров пистолет „Берета“. Габриел погали цевта и дръжката от орехово дърво. Оръжието беше студено. Той затвори капака и сложи кутията под седалката.