Даниъл Силва - Художникът убиец

Шамрон благодари на Зви, че се е погрижил за топли дрехи. И веднага попита:

— Но къде, по дяволите, е Жаклин?

Ядин бързо им съобщи последната информация. Самолетът от Париж долетял с двадесет минути закъснение. Екипът му поел двете жени след минаването им през имиграционната и митническата проверка. Чернокосото момиче наело кола от „Херц“ и закарало Жаклин до хотел „Куин Елизабет“. Там я предало на непознат мъж: около четиридесетгодишен, добре облечен, с благоприличен вид. Двамата се качили в стаята. Ядин имал саян в хотелския персонал — главен портиер. Той му казал, че интересуващият го мъж се е регистрирал в хотела по-рано същия ден под името Люсиен Даво. Стая 1417.

— Направихте ли снимки? — попита Ари с надежда.

— Нямаше начин, шефе. Беше абсурдно при тези обстоятелства.

— Тарик ли беше?

— Възможно е. Трудно е да се каже.

— Какво стана с чернокосата жена?

— След като срещна Жаклин с мъжа, тя веднага напусна хотела. Беше взета от друга кола на булевард „Рене Левек“. Не се опитах да я проследя. Не сметнах, че можем да отделим хора от екипа.

— С колко души разполагаш? — осведоми се Шамрон.

— С трима опитни агенти и новото момиче, което ми изпрати от Академията — докладва Зви.

— Как са разположени те?

— Двама души са във фоайето на хотела и се преструват, че пазаруват. Другите двама са отвън, в колата.

— Може ли нашият приятел портиерът да ни вкара в стаята? — заинтересува се Габриел.

— Разбира се.

— Искам да сложа бръмбар на телефона му.

— Няма проблем. Донесох нужното оборудване от Отава. Можем да вземем друга стая в хотела, която да използваме като подслушвателен пост. Макар че тогава един човек от екипа трябва постоянно да стои там.

Габриел кимна насърчително:

— Подслушването на телефона му си струва.

— Ще използвам новата девойка.

— Не, тя може да ми потрябва на улицата.

Ядин погледна към Шамрон:

— А сега за проблемите, шефе. Пак идват от Лев. Докато чаках да пристигнете, звъннах контролно в централата. След като сме излезли, Мордекай се е обадил по някакъв незначителен вътрешнофинансов въпрос. Очевидно е побързал да съобщи на Лев, че в централата няма никой, защото половин час по-късно Лев е позвънил по специалната линия, питайки какво става.

— Какво са му казали? — попита уморено Шамрон.

— За всеки случай бях оставил на секретарката ни версия за прикритие. Съобщила на Лев, че сме получили обаждане от наш приятел от канадската разузнавателна служба, че в Квебек е забелязан агент на терористичната организация „Ислямски джихад“. И всички сме хукнали натам да проверим как стоят нещата. Естествено Лев веднага попитал: „По чия заповед?“ — и поискал да му бъде съобщено името на предполагаемия агент от джихад. И така нататък. Картинката ти я ясна, шефе.

Шамрон тихо изруга.

— Изпрати му съобщение, когато се прибереш. Кажи му, че е било фалшива тревога.

— Слушай, шефе — въздъхна с горчивина Ядин, — с теб сме изминали много път, обаче ти скоро ще се пенсионираш и може Лев да оглави централата. Той е в състояние да стъжни живота ми. Допадат му подобен род неща, защото си е копеле.

— Остави на мен да се тревожа за Лев! — отсече Шамрон. — Ти ще правиш това, което съм ти наредил.

— Просто изпълнявам, без да разсъждавам, така ли, шефе?

В този момент мобилният телефон на Ядин иззвъня тихо. Той го приближи до ухото си:

— Ало?

Последва дълга пауза, нарушена само от въпросите на Зви: Кога? Къде? Накрая той нареди:

— Останете с тях! Но не забравяйте с кого си имате работа. Пазете дистанция.

Ядин затвори телефона.

— Какво става? — попита Шамрон.

— Той е излязъл.

— А Жаклин?

— Заедно са.

— Къде?

— Изглежда, отишли са да пазаруват.

— Осигури ми снимка, Зви. Трябва да се уверя, че е той.

Монреал има две лица. Едното е на повърхността: през зимата градът се превръща в покрита със сняг тундра. Ледени арктически ветрове фучат между небостъргачите и нахлуват откъм реката по лъкатушещите улички на Стария град. Другият Монреал е под земята. Той представлява лабиринт от бляскави магазини, кафенета, барове, супермаркети и големи витрини с марково облекло. Простира се на километри под централната част на града и позволява да се преминава от квартал в квартал, без кракът ти да стъпва навън.

„Подходящо място, където се озовах накрая — помисли си Жаклин. — Два свята, два пласта, две реалности. Аз съм Жаклин Дьолакроа, манекенка и фотомодел. Но съм и Доминик Бонар, секретарка в художествената галерия на Ишърууд в Лондон. Също така съм Сара Халеви, еврейско момиче от Марсилия и агент на Израелските тайни служби. Имам повече пластове от Монреал“.