Даниъл Силва - Художникът убиец

— Защо не ми каза? — викна още от входа тя.

— За какво? — не разбра мъжът.

— Защо не ми каза, че той е преживял клането в лагера „Шатила“? Че семейството му е било насечено?

— И какво щеше да промени това?

— Трябваше да знам! — Тя си запали цигара и вдиша дълбоко дима. — Истина ли е? Верни ли са нещата, които той ми разказа?

— Кои от тях?

— Всичките, Габриел! Не си играй шибани игрички с мен! — изкрещя Жаклин.

— Да, верни се. Цялото му семейство е загинало в „Шатила“. Той е страдал. И какво от това? Ние всички сме страдали — хладно отвърна Габриел. — Но това не му дава правото да убива невинни хора.

— И той е бил невинен, Габриел! Бил е просто едно момче!

— В момента провеждаме операция. Сега не е време да обсъждаме морала на антитерористите.

— Извинявам се, че повдигнах въпроса за моралната страна на нещата. Забравих, че ти и Шамрон никога не се замисляте за нещо толкова тривиално.

— Не ме слагай на един кантар с Шамрон.

— И защо не? Защото той дава заповедите, а ти ги изпълняваш?

— А какво ще кажеш за Тунис? — попита Габриел. — Знаеше, че мисията там е свързана с наказателна акция, но се съгласи да участваш в нея. Дори изрази желание да помагаш в нощта на убийството.

— Така е, но защото мишената беше Абу Джихад. Ръцете му бяха изцапани с кръвта на стотици евреи.

— Ръцете на този също са изцапани с кръв. Не го забравяй.

— Той е само едно момче, чието семейство е било посечено на парчета, докато израелската армия е гледала и не се е намесила.

— Не е момче, а двадесет и пет годишен мъж, който помага на Тарик да убива хора — прекъсна я Габриел.

— А ти ще го използваш, за да се добереш до Тарик и да си отмъстиш заради това, което той ти е сторил? Кога ще спрете да проливате кръв? Кога?

Габриел се изправи и си облече якето.

— Искам да се оттегля! — заяви решително Жаклин.

— Не можеш да напуснеш сега.

— Напротив, мога. Не искам повече да спя с Юсеф.

— Защо?

— Имаш безочието да ме питаш защо? — ахна Жаклин.

— Извинявай, не исках да… — заоправдава се Габриел.

— Мислиш ме за курва, нали! Смяташ, че ми е все едно с кого спя! — настръхна тя.

— Не е вярно.

— Такава ли бях за теб в Тунис? Просто една курва?

— Знаеш, че не е вярно.

— Тогава кажи ми каква бях за теб.

— Не, ти ми кажи какво смяташ да правиш. Да се върнеш във Франция? Във вилата си във Валбон? Обратно при парижките ти приеми, снимките и модните дефилета, където най-трудният проблем е да решиш какъв цвят червило да си сложиш?

Тя го зашлеви по бузата. Той я изгледа втренчено. Очите му бяха студени като лед, а по страните му плъзна руменина. Жаклин замахна да го зашлеви отново, но Габриел нехайно вдигна лявата си ръка и отби удара й.

— Нима не разбираш какво става? — попита той. — Юсеф неслучайно ти разказа за случилото се с него в „Шатила“. Проверява те. Трябваш му за нещо.

— Не ми пука.

— Смятах те за човек, на когото мога да разчитам. Не очаквах, че ще се предадеш по средата на играта.

— Млъкни, Габриел!

— Ще се свържа с Шамрон и ще му кажа, че напускаме операцията.

Той посегна към дръжката на вратата, но тя го сграбчи за ръката и трескаво заговори:

— Убийството на Тарик няма да оправи нещата. Това е една илюзия. Или си мислиш, че е като да реставрираш картина? Откриваш повреденото място, ретушираш го и всичко отново е наред. Обаче при хората не е така. В действителност не е така и при картините. Ако се вгледаш внимателно, винаги можеш да откриеш къде са били реставрирани. Белезите никога не зарастват. Реставраторът не „лекува“ картината, той просто прикрива раните.

— Трябва да знам дали искаш да продължиш.

— А аз искам да знам дали за теб в Тунис бях само една курва.

Габриел протегна ръка и докосна лицето й.

— Там беше моята любима. — Ръката му се отпусна до тялото. — И заради това загина моето семейство.

— Не мога да променя миналото.

— Знам.

— Обичаше ли ме?

Той се поколеба за момент, после каза:

— Да, много.

— А сега обичаш ли ме?

Габриел затвори очи:

— Трябва да знам дали можеш да продължиш.

— Твоят приятел е избрал дяволски противно място за среща — каза Карп.

Те седяха на задната седалка на белия микробус „Форд“ на Бейзуотър Роуд, на няколко метра от Ланкастър Гейт. Карп се бе навел над подслушвателното устройство и настройваше нивото на звука. Габриел едва чуваше гласа му от оглушителния грохот на автомобилите, такситата, камионите и двуетажните автобуси отвън. На всичко отгоре дърветата в северния край на парка шумоляха под напора на вятъра и това шумолене, усилено от микрофоните на Карп, напомняше шума на пенлив прибой. Отвъд Ланкастър Гейт се виждаха Италианските градини и плисъкът на шадраваните им през микрофона се чуваше като проливен мусонен дъжд.