Даниъл Силва - Художникът убиец

Тя влезе в станцията на метрото „Пикадили Съркъс“ и тръгна по многолюдния перон. Спомни си за вилата, за обиколките си с колелото из огрените от слънце хълмове край Валбон. За момент си представи Габриел да върти ритмично педалите редом с нея. После се ядоса, задето отново се е отдала на глупавите си фантазии. Щом влакът пристигна, тя се качи в претъпкания вагон и се вкопчи в най-близката метална дръжка. Когато влакът потегли, реши, че това ще е последната нощ. На сутринта щеше да каже на Габриел, че се маха.

Габриел крачеше из квартирата си, превърната в подслушвателен пост, като от време на време подритваше една жълто-зелена топка за тенис. Наближаваше полунощ. Жаклин и Юсеф току-що бяха правили секс и той слушаше взаимните им уверения за изпитаното удоволствие. После чу, че Юсеф използва тоалетната, а Жаклин отиде в кухнята да си налее нещо за пиене. Чу я да пита арабина не знае ли къде са се дянали цигарите й.

Габриел легна на дивана и подхвърли топката към тавана, докато чакаше Юсеф да започне тазвечерната си лекция. Запита се каква ли ще бъде темата. Каква беше снощи? А, да! Разобличаване на мита, че евреите са превърнали пустинята в градина. Не, това беше предишната вечер. Снощи беше за предателската политика на страните от арабския свят към палестинците. Той угаси лампата и продължи да подхвърля и да хваща топката в тъмното, за да провери рефлексите и възприятията си.

Чу се шум от отваряне на врата и щракване на ключ на лампа.

Юсеф каза мрачно:

— Трябва да поговорим. Преди те излъгах, но сега искам да ти кажа истината.

Габриел улови топката в тъмнината и я стисна силно в шепата си. Спомни си за Леа, за нощта, когато тя използва същите думи, за да му съобщи, че ще си отмъсти за изневярата му, като си хване любовник.

Жаклин отговори безгрижно:

— Това ми прозвуча доста сериозно.

С леко движение на китката Габриел подхвърли топката в мрака.

— Става дума за белега на гърба ми.

Габриел се изправи и светна лампата. След това провери магнетофоните, за да се увери, че работят на запис.

Юсеф приседна в края на леглото.

— Излъгах те как получих белега. Искам сега да ти кажа истината.

Той въздъхна дълбоко, после заговори тихо, като често правеше паузи:

— След като Организацията за освобождение на Палестина бе прогонена от Ливан, нашето семейство остана в Шатила. Може би си спомняш този ден, Доминик, когато Арафат и неговите бойци напуснаха Бейрут, а израелците и американците стояха на кея и им махаха за сбогом. Като си отиде ООП, вече нямаше кой да ни защитава. В Ливан цареше хаос. Християни, сунити, шиити, друзи — всеки воюваше с всеки, а ние, палестинците, се оказахме в центъра на тази вихрушка. Живеехме в постоянен страх, че ще се случи нещо ужасно. Е, спомни ли си сега?

— Бях малка, но мисля, че си спомням — каза Жаклин.

— Положението беше като барутен погреб. Трябваше му само една искра, за да пламне опустошителен пожар — продължи развълнувано Юсеф. — Тази искра се оказа убийството на Башир Гемайел — лидер на ливанските християни маронити и президент на страната. Загина при експлозия на бомба, поставена в колата му, пред щабквартирата на Християнската фалангистка партия…

… Онази нощ половината Бейрут крещеше за отмъщение, докато другата половина умираше от страх. Никой не беше сигурен кой е поставил бомбата. Ала фалангистите бяха убедени, че са виновни палестинците. Те ни ненавиждаха. На християните не им харесваше, че се бяхме установили в Ливан и сега, когато бойците на ООП ги нямаше, искаха да ликвидират палестинския проблем веднъж завинаги. Преди смъртта си Гемайел го бе казал много ясно: „В страната ни живее един народ, който не ни е нужен, и това са палестинците“.

… След убийството му израелците влязоха в Западен Бейрут и заеха позиции срещу лагерите „Сабра“ и „Шатила“. Те искаха да ги прочистят от укритите в тях бойци на ООП и за да се предпазят от загуби, изпратиха въоръжената милиция на фалангистите да свърши мръсната работа вместо тях. Всички знаеха какво ще се случи, щом милиционерите нахлуят в лагерите. Гемайел беше мъртъв и ние трябваше да платим цената. Щеше да настъпи кървава баня, но въпреки това израелците ги оставиха да влязат…

… По залез-слънце евреите изпратиха в „Шатила“ отряд от сто и петдесет фалангистки милиционери. Те бяха въоръжени с пушки, но повечето носеха и ножове, и брадви. Касапницата трая четиридесет и осем часа. Онези, които бяха застреляни, извадиха най-голям късмет. Ужасна смърт споходи останалите. Фалангистите съсичаха някои на парчета. На други отрязваха крайниците и ги оставяха да умрат от болка и загуба на кръв. Трети одираха живи. На четвърти изваждаха очите и ги оставяха да се скитат слепи сред касапницата, докато не бъдат застреляни. Завързваха хора за камиони и ги влачеха по улиците, докато издъхнат…