Даниъл Силва - Художникът убиец

Винаги беше така при неговите посещения. Не Леа седеше до него, а неин паметник. Надгробна плоча. Отначало се бе опитвал да говори с нея, но сега бе доволен само да усеща присъствието й. Проследи погледа й към мъгливия пейзаж и се зачуди какво ли вижда. Според доктор Ейвъри имаше дни, в които Леа просто седеше и преживяваше случилото се отново и отново с мъчителни подробности, неспособна или нежелаеща да спре. Габриел не можеше да си представи нейното страдание. Съдбата му беше позволила да продължи да води някакво подобие на живот, но на Леа бе отнела всичко — детето, тялото, здравия й разум. Всичко — освен паметта. Той се опасяваше, че връзката й с живота, колкото и слаба да беше тя, по някакъв начин бе свързана с неговата неизменна вярност. Смяташе, че ако си позволи да се влюби в друга, Леа ще умре.

След четиридесет и пет минути Габриел стана от мястото си, облече си якето и приседна в краката й, като облегна ръце на коленете й. Тя гледа няколко секунди над главата му, преди да сведе очи и да срещне погледа му.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Леа не помръдна.

Тъкмо се канеше да стане, когато тя внезапно посегна и докосна бузата му. Габриел с усилие потисна импулса си да се отдръпне при допира на покритата й с белези ръка. Леа се усмихна тъжно и върна ръката в скута си. Покри я с другата и застина в позата, в която я бе заварил на идване.

Той се изправи и пое към изхода. Ейвъри го чакаше в коридора и го изпрати до колата. Габриел седна зад волана и дълго време не запали двигателя, размишлявайки за докосването на Леа. Беше толкова неприсъщо за нея. Какво видя тя на лицето му? Натрупаното напрежение от работата му? Или сянката на Жаклин Дьолакроа?

Тарик се показа на вратата на ресторанта фадо . Пак беше облечен като докер. Лицето му бе призрачно бледо, а когато си запали цигара, ръката му трепереше. Той прекоси помещението, седна до Кемел и попита:

— Какво те води отново в Лисабон?

— Оказа се, че имаме доста сериозни затруднения при дистрибуцията на нашата продукция на Иберийския полуостров. Може да ми се наложи да идвам често в Лисабон през следващите няколко дни.

— Това ли е всичко?

— И това. — Кемел сложи голяма цветна снимка на масата. — Запознай се с Доминик Бонар.

Тарик взе фотографията, разгледа я внимателно и каза спокойно:

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо, което мисля, че ще ти се стори интересно.

Квартирата на Тарик се намираше високо на хълма в квартала Алфама. Състоеше се от две стаи с продънени дървени подове и малка веранда, гледаща към тих вътрешен двор. Той направи чай по арабски маниер — силен и сладък. Седнаха близо до отворената врата на верандата, откъдето се чуваше трополенето на дъжда по каменната настилка на двора.

— Спомняш ли си как открихме Алон във Виена? — попита Тарик.

— Беше много отдавна — присви очи Кемел, — ще трябва да опресниш паметта ми.

— Брат ми беше застрелян в леглото си. С него е имало момиче — германска студентка, с радикални възгледи. Тя написа писмо на моите родители няколко седмици след неговото убийство и им разказа как се е случило. Твърдеше, че докато е жива, няма да забрави лицето на убиеца. Баща ми занесе писмото й на един офицер от ООП. Той пък го предаде на палестинското разузнаване.

— Това ми се струва смътно познато — каза Кемел.

— След като Абу Джихад беше застрелян в Тунис, от службата по сигурността към ООП проведоха разследване. Работиха по хипотезата, че убиецът е познавал добре вилата отвън и отвътре. Значи трябваше да е прекарал известно време в околностите й, за да проведе наблюдението и да подготви нападението.

— Блестящо заключение! — промърмори саркастично Кемел. — Ако хората по сигурността си бяха вършили работата както трябва, Абу Джихад щеше още да е жив.

Тарик отиде в спалнята си и се върна след малко с голям кафяв плик.

— Те започнаха да преглеждат записите на охранителните камери и откриха няколко кадъра, на които бе заснет дребен тъмнокос мъж. — Тарик отвори плика и подаде на Кемел няколко силно увеличени снимки. — През годините от разузнаването на ООП бяха поддържали връзка с германското момиче. Те й показаха снимките. Тя каза, че това е мъжът, убил Махмуд. Вече нямаше никакво съмнение. Така че ние започнахме да го издирваме.

— И го открихте във Виена?

— Точно така.

Кемел върна снимките на Тарик.

— Какво общо има това с Доминик Бонар?

— За да ти отговоря, трябва да се върна към разследването на случая в Тунис. Службата по сигурността към ООП искаше да изясни къде е пребивавал убиецът в Тунис, докато е планирал нападението. Нейните хора знаеха от опит, че при подобни операции израелските агенти обичат да се представят за европейци. Предположиха, че този мъж също се е представил за такъв и вероятно е бил отседнал в хотел. Започнаха да разпитват своите шпиони и информатори, обиколиха крайбрежните хотели, показвайки на портиерите снимките на убиеца. Един от тях разпозна мъжа и заяви, че той е бил отседнал в неговия хотел със своята френска приятелка. Разследващите се заеха отново да преглеждат видеозаписите. Намериха кадри, на които бе заснета млада жена с европейска външност, и ги показаха на портиера.