Даниъл Силва - Художникът убиец

— Нито един от тях не е по-важен от този. Плати й максимума, дори повече. Тя остава. Край на обсъждането!

— Ако тя остане, аз си тръгвам — неочаквано заяви Габриел.

— Ами върви! — троснато каза Шамрон. — Върни се в Корнуол и си зарови главата в твоя Вечелио. Ще изпратя някой друг да те замести.

— Знаеш, че няма да я оставя в ръцете ти.

Възрастният мъж бързо смени тона:

— Отдавна работиш без почивка и не изглеждаш добре. Не мисли, че съм забравил какво е. Остави Юсеф за няколко часа, той никъде няма да избяга. Разходи се, направи нещо, с което да проясниш мислите си. Нужен си ми в най-добрата си форма.

Във влака за Лондон Габриел влезе в тоалетната и заключи вратата. Остана дълго време пред огледалото, разглеждайки лицето си. Край очите му се бяха появили нови бръчки, гънките край устата му бяха станали по-дълбоки, скулите му се бяха изострили, а под очите му имаше тъмни кръгове.

„Не мисли, че съм забравил какво е“.

И той не беше забравил. След приключване на операцията срещу „Черният септември“ всички членове на екипа бяха с разклатено здраве: проблеми със сърцето, високо кръвно налягане, кожни обриви, хронични настинки. Но най-много бяха пострадали екзекуторите. След първата си задача в Рим Габриел не можеше да спи. Всеки път, щом затвореше очи, чуваше как куршумите разкъсват плът и чупят кости, виждаше смокиновото вино да се смесва с кръвта на мраморния под. Шамрон намери лекар в Париж — един саян , — който изписа на Габриел силни транквиланти. След няколко седмици той се пристрасти към тях.

От хапчетата и стреса Габриел бе започнал да изглежда шокиращо по-възрастен. Кожата му загуби своята еластичност, ъгълчетата на устата му увиснаха, а очите му помръкнаха. Черната му коса се прошари на слепоочията. Тогава беше на двадесет и две, но изглеждаше поне на четиридесет. Като се прибра у дома, Леа едва го позна. След като се любиха, тя призна: имала чувството, че спи с друг мъж. Не по-възрастен вариант на Габриел, а напълно непознат.

Той наплиска лицето си със студена вода, енергично го изтърка с хартиена кърпа и отново разгледа отражението си. Замисли се за поредицата събития, завъртени в странната рулетка на съдбата, които го доведоха дотук. Ако не беше Хитлер, нямаше да има холокост и родителите му щяха да останат в Европа, вместо да търсят убежище в някакво прашно земеделско селище в Йерусалимската долина. Преди Втората световна война баща му — есеист и историк — бе живял в Мюнхен, а майка му — талантлива художничка — в Прага. Нито един от двамата така и не прие ционистката идея за колективизма и необходимостта от физически труд. Те се отнасяха към Габриел по-скоро като към възрастен, отколкото като към дете, чиито нужди са различни от техните. От него се очакваше да се забавлява и да се грижи сам за себе си. Най-ранните му детски спомени бяха от малката им двустайна квартира в кибуца: баща му седеше на креслото и четеше, майка му стоеше пред триножника си, а Габриел, на пода между тях, строеше градове с дървени кубчета.

Родителите му не харесваха иврита, затова когато бяха сами, използваха езиците, които бяха говорили в Европа: немски, френски, чешки, руски, идиш. Габриел ги научи всичките. По-късно усвои иврит и арабски. От баща си бе наследил превъзходната памет, а от майка си — стоическото търпение и вниманието към детайла. Тяхното презрение към колективизма го направи високомерен и затворен, а светските им възгледи — равнодушен към еврейския морал и етика.

Той предпочиташе да рита топка и да чете книги за земеделие. Изпитваше почти патологичен страх да не си изцапа ръцете. Имаше много тайни. Един от учителите му го бе описал като „студен, егоистичен и безчувствен, но с блестящи способности“. Когато Ари Шамрон тръгна да вербува войници за новата тайна война срещу арабските терористи в Европа, попадна на момчето от Йерусалимската долина. То притежаваше невероятна дарба за езици и търпението на Соломон. Шамрон откри у него още една ценна черта: емоционалната студенина на убиец.

Габриел излезе от тоалетната и се върна на мястото си в купето. През прозореца вече се виждаше Източен Лондон: редици от рушащи се тухлени складове от Викторианската епоха с изпочупени прозорци. Затвори очи. Нещо друго ги бе поболяло всичките по време на операцията срещу „Черният септември“. И това беше страхът. Колкото по-дълго стояха на бойното поле, толкова по-голям бе рискът от разкриване — не само от разузнавателните служби в Европа, но и от самите терористи. Тези опасения се оправдаха в разгара на операцията, когато бойците от „Черният септември“ убиха един катса в Мадрид. Внезапно всички членове на екипа осъзнаха, че те също са уязвими. И тогава Габриел научи най-ценния урок в кариерата си на таен агент: когато операцията се провежда далеч от дома, на вражеска територия, ловците лесно могат да се превърнат в дивеч.