Даниъл Силва - Художникът убиец

— Откъде са сигурни?

— Те не са сигурни, но аз съм. Амстердамската полиция е открила мъртва девойка на една яхта, акостирала в Амстел. Починала е от свръхдоза хероин. Брат й също е мъртъв.

— От хероин ли?

— От куршум в окото.

— Какво се е случило?

— Според съседите на девойката — обясни Шамрон — една жена с арабски произход се е нанесла на яхтата преди две седмици. Тя си е тръгнала преди два дни, а на нейно място дошъл някакъв французин, който се е представял с името Пол.

— Значи Тарик е изпратил предварително агент да му подсигури безопасна квартира и момиче за прикритие — размисли Габриел.

— И когато то вече не му е трябвало, го е снабдил с хероин колкото за един слон. От полицията казват, че девойката и преди е вземала наркотици и е проституирала. Очевидно Тарик е искал да изглежда, че смъртта е настъпила след свръхдоза.

— А как е умрял братът? — заинтересува се Габриел.

— Яхтата е регистрирана на негово име. Според полицията той е работел на един строеж в Ротердам. Може би се е появил неочаквано, докато Тарик е приключвал със сестра му.

— В това има логика.

— В действителност има доказателство в подкрепа на тази теория. Двама съседи са чули изстрел. Ако Тарик е планирал да убие брата, щеше да използва заглушител. Вероятно е бил изненадан.

— Сравнили ли са куршума, изваден от брата, с тези, които са взети от телата на семейство Моргентау и прислужницата им?

— Напълно съвпадат. И четиримата са убити с един и същи пистолет.

Млада шведска двойка позираше за снимка. Габриел и Шамрон рязко се обърнаха и поеха в друга посока.

— Някакви други новини? — попита Габриел.

— Искам да внимаваш в Лондон — предупреди го Шамрон. — Един човек от Лангли ме посети миналата седмица. Американците са научили от свои източници, че Тарик е замесен в атентата в Париж. Те искат той да бъде арестуван и съден в САЩ.

— Последното нещо, от което се нуждаем сега, е да ни се пречкат от ЦРУ.

— Дори е по-лошо! Човекът от Лангли открито ме предупреди за риска, който крие извършването на операция в някои страни без предварително разрешение.

— Знаят ли нещо?

— Съмнявам се, но не бих го изключил напълно.

— Надявам се, че завръщането ми в Службата няма да ме вкара в британски затвор — усмихна се горчиво Габриел.

— Затова бъди дисциплиниран! — назидателно размаха пръст Стареца.

— Благодаря ти за съвета.

— Откри ли я? — попита Ари, сменяйки темата.

Габриел кимна утвърдително.

— И тя ще го направи?

— Отне ми известно време да я убедя, но накрая се съгласи.

— Защо всичките ми деца нямат никакво желание да се върнат у дома? Толкова лош баща ли бях?

— Не, просто твърде взискателен.

Габриел спря пред едно кафене на „Шан-з-Елизе“. Жаклин седеше до прозореца, носеше слънчеви очила и четеше списание. Тя вдигна поглед при тяхното приближаване, после отново сведе очи към списанието си.

— Радвам се да видя двама ви пак да работите заедно — засия Шамрон. — Само че този път не сломявай сърцето й. Тя е добро момиче.

— Знам.

— Ще й трябва работа за прикритие в Лондон. Познавам един човек, който си търси секретарка.

— Аз съм една крачка пред теб — рече Габриел.

Шамрон се усмихна и се отдалечи. Смеси се с тълпата на „Шан-з-Елизе“ и след минута от него нямаше и следа.

Джулиан Ишърууд вървеше по мократа тухлена настилка на Мейсън Ярд. Беше три и половина и той тъкмо се връщаше в галерията от обяд. Беше пиян. Не забеляза, че го е хванало, докато не излезе от „Грийнс“ и не вдъхна от мразовития влажен въздух. Кислородът съживи мозъка му, а той предупреди тялото му, че Джулиан пак е налял твърде много вино в него. Сътрапезник му беше дебелият Оливър Димбълби и темата на разговора отново бе предложението на Оливър да откупи „Ишърууд Файн Артс“. Този път Джулиан бе успял да запази самообладание и да обсъди донякъде рационално положението — макар и не без съдействието на две бутилки великолепно вино „Сансер“. Когато човек обсъжда разпадането на бизнеса си, му е позволено да удави мъката с добро френско вино.

По пътеката откъм Дюк Стрийт изви силен влажен вятър. Ишърууд вдигна яката си и се озова сред вихрушка от сухи листа и мокри боклуци. Направи няколко колебливи крачки напред и закри с ръце лицето си, докато вятърът не утихна. „За бога! Ама че ужасен климат, направо сибирски!“, изруга наум той и обмисли да се шмугне в кръчмата за нещо, с което да стопли кокалите си, но отхвърли идеята. Беше направил достатъчно пакости за един следобед.