Даниъл Силва - Художникът убиец

— Поръчах на бодела да направи някои покупки — каза Габриел.

— Не можа ли да намериш нещо малко по-сносно! — възнегодува Жаклин.

— Доминик Бонар е момиче от Париж, което е дошло в Лондон да си търси работа. Не мисля, че мезонет с три спални в Мейфеър би бил подходящ за нея.

— Ти тук ли ще отседнеш? — заинтересува се тя.

— Не точно…

— Постой малко. Мисълта да остана сама тук ме потиска.

— Добре, но само няколко минути.

Жаклин напълни чайника с вода, сложи го на печката и включи котлона. Габриел намери пакетчета чай и кутия пастьоризирано мляко и се настани на дивана. Тя приготви две чаши чай и ги занесе в стаята. Сетне събу обувките си и седна срещу него, като подпря брадичка на коленете си.

— Кога започваме?

— Утре вечер. Ако не стане, ще опитаме следващата вечер.

Жаклин си запали цигара, отметна глава назад и издуха дима към тавана. После погледна Габриел с присвити очи:

— Спомняш ли си онази нощ в Тунис?

— Коя нощ?

— Нощта, когато проведохме операцията.

— Разбира се, че я помня.

— Сякаш беше вчера. — Тя затвори очи. — Не ми излиза от ума плаването с лодките към кораба. Бях толкова въодушевена, че не усещах тялото си. Направо летях, защото наистина го бяхме направили — бяхме влезли в къщата на копелето насред лагера на ООП и го бяхме премахнали. Искаше ми се да крещя от радост. Обаче никога няма да забравя изражението на твоето лице. Ти беше мрачен, сякаш мъртвите мъже седяха до теб в лодката.

— Много малко хора разбират какво е да застреляш човек от упор — каза Габриел. — А още по-малко знаят какво е да опреш пистолет в главата на някой и да натиснеш спусъка. Да убиеш при секретна операция е различно от това да гръмнеш човек на Голанските възвишения или Синай, дори когато става дума за престъпник като Абу Джихад.

— Сега го разбирам. Почувствах се ужасно глупаво, когато се върнахме в Тел Авив. Държах се победоносно, докато ти страдаше. Надявам се, че можеш да ми простиш.

— Няма нужда да се извиняваш.

— Обаче това, което не разбирам, е как Шамрон те примами обратно след всичките тези години.

— Това няма нищо общо със Стареца. Свързано е с Тарик.

— Какво по-точно? — попита Жаклин.

Известно време Габриел остана мълчалив. После се изправи и отиде до прозореца. Във вътрешния двор три момчета ритаха топка под кехлибарената светлина на лампите, а някакъв стар вестник, носен от влажния вятър, се въртеше над главите им като откъснато крило.

— По-големият брат на Тарик — Махмуд — беше член на „Черният септември“ — започна бавно да говори Габриел. — Ари Шамрон го засече в Кьолн и ме изпрати да го убия. Аз се промъкнах в апартамента му, докато той спеше, и насочих пистолета си в лицето му. След това го събудих, за да не умре спокойно. Застрелях го в очите. Седемнадесет години по-късно Тарик си отмъсти, като взриви пред очите ми колата, в която бяха съпругата ми и синът ми.

Жаклин притисна с ръка устата си. Габриел продължаваше да гледа през прозореца, но тя бе сигурна, че сега вижда Виена, а не играещите в двора момчета.

— Дълго време си мислех, че Тарик е допуснал грешка — продължи Габриел. — После разбрах, че никога не прави такива грешки. Внимателен е и всичко обмисля добре. Той е идеалният хищник. Целенасочено бе преследвал семейството ми. Взриви ги, за да ме накаже за убийството на брат си. Знаеше, че за мен това ще е по-голямо наказание от смъртта. — Той се обърна с лице към нея. — Но от професионална гледна точка това бе превъзходна работа.

— И сега ти, на свой ред, ще го убиеш, така ли?

Габриел погледна настрани и не отговори.

— Винаги съм се обвинявала заради случилото се във Виена — призна Жаклин. — Ако не бяхме…

— Ти не беше виновна — прекъсна я той. — Беше моя грешка, не твоя. Аз трябваше да мисля повече. Държах се безразсъдно. Но сега всичко това е минало.

Студенината в гласа му я прониза като нож. Тя дълго гаси цигарата си, после вдигна очи към него:

— Защо каза за нас на Леа?

Габриел гледаше през прозореца, без да отговори. Жаклин се притесни, че е отишла твърде далеч. Опита се да измисли начин да разведри обстановката и да смени темата, обаче отчаяно искаше да научи отговора. Ако Габриел не беше признал за любовната си връзка, Леа и Дани можеше да не бъдат с него по време на мисията му във Виена.

— Казах й, защото не исках да я лъжа — бавно изрече той. — Целият ми живот беше лъжа. Шамрон ме беше убедил, че съм съвършен, но не бях. За пръв път бях проявил малко човешка слабост. Предполагам, че съм имал нужда да го споделя с нея. Вероятно за да ми прости.