Отключи вратата на партера и бавно се заизкачва по стъпалата. На площадката беше входът и на малка туристическа агенция. По стените бяха закачени плакати на амазонки със страхотен тен, които лудуваха — полуголи — под слънцето. „Може би това е най-доброто за мен — каза си Джулиан, загледан в една девойка по монокини, лежаща по очи върху безупречно белия пясък. — Може би трябва да се махна, докато все още разполагам с няколко сносни години. Да напусна Лондон и да отида да си ближа раните на някое топло място“.
Той отключи, отвори вратата, свали си палтото и го провеси на закачалката в антрето. После влезе в кабинета си и натисна ключа на лампата.
— Здравей, Джулиан!
Ишърууд се извърна рязко и се озова лице в лице с Габриел Алон.
— Ти ли си! Как, по дяволите, влезе тук?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Предполагам, че не — отговори Ишърууд. — Какво правиш тук, за бога? И къде беше?
— Имам нужда от една услуга — тихо изрече Габриел.
— Нуждаеш се от услуга! — изригна Ишърууд. — Ти се нуждаеш от услуга — от мен ! Избяга ми посред работата. Изостави моя Вечелио в една корнуолска къщурка без никаква охрана.
— Понякога най-доброто скривалище за една безценна картина е последното място, където някой ще си помисли да я търси. Ако исках да си взема нещо от склада ти долу, щях да го направя доста лесно — спокойно обясни Габриел.
— Защото си изрод! — извика Ишърууд.
— Няма нужда от лични нападки.
— О, така ли? А какво ще кажеш за това? — Джулиан грабна една кафена чаша от бюрото си и я запрати към главата на своя гост.
Габриел разбра, че Ишърууд е пиян, затова го изведе навън да изтрезнее. Обикаляха алеите в Грийн Парк, докато Джулиан не се измори и не се строполи на една пейка. Реставраторът седна до него и изчака да мине една двойка, преди да заговори.
— Тя владее ли машинопис? — попита Ишърууд. — Знае ли как да отговаря на телефона? Как да приема съобщения?
— Не мисля, че има и един цял трудов ден в живота си.
— О, чудесно! Направо изумително!
— Но е умно момиче. Сигурен съм, че ще ти бъде от полза в офиса.
— Това звучи успокояващо. Позволено ли ми е да попитам защо трябва да наемам тази девойка?
— Джулиан, моля те.
— Джулиан, моля те! Джулиан, гледай си работата! Джулиан, млъкни и прави каквото ти казваме! — отново започна да се навива Ишърууд. — При вас винаги е едно и също. И всичко това, докато бизнесът ми отива по дяволите. Оливър ми направи предложение. Ще взема да го приема.
— Оливър не изглежда твой тип — смъмри го Габриел.
— Нямаше да съм в това положение, ако не беше ме напуснал.
— Не съм те напуснал.
— А как наричаш постъпката си, Габриел?
— Това е нещо, което трябва да направя. Точно както някога.
— Някога това беше част от уговорката. Но сега е съвсем друго. Това е бизнес — конкретен шибан бизнес! И ти просто ме изпързаля. Какво да направя с картината на Вечелио, докато ти си въртиш игрички с Ари? — гневеше се Ишърууд.
— Да ме изчакаш — отговори спокойно Габриел. — Това скоро ще свърши и аз ще работя денонощно, докато не приключа с реставрацията.
— Не искам претупана работа. Дадох картината на теб, защото знаех, че няма да бързаш. Ако исках да е пет за четири, можех да наема някой халтураджия, който да ми излезе три пъти по-евтино от теб!
— Дай ми малко време. Дръж купувача си в шах и каквото и да правиш, не продавай нищо на Оливър Димбълби. Иначе никога няма да си го простиш.
Ишърууд погледна часовника си и се изправи.
— Имам среща. С някой, който наистина иска да купи картина. — Той се обърна и тръгна. Но преди да се отдалечи, спря и добави: — Впрочем в Корнуол си оставил едно момченце с разбито сърце.
— Пийл — каза сдържано Габриел.
— Странно е, но никога не съм си те представял като човек, който може да нарани дете — каза замислено Ишърууд. — Предай на твоето момиче да бъде в галерията в девет часа утре сутринта. И я предупреди да не закъснява.
— Ще дойде навреме — обеща Габриел.
— Как да наричам секретарката , която ми изпращаш?
— Можеш да й казваш Доминик.
— Хубавка ли е? — попита Джулиан, възвръщайки част от предишното си чувство за хумор.
— Не е зле.
Габриел внесе куфарите, докато Жаклин преценяваше новия си дом — малка гарсониера с един прозорец, който гледаше към вътрешен двор. Цялото обзавеждане се състоеше от разтегателен диван, фотьойл с напукана кожа и малко писалище. Близо до прозореца имаше олющен радиатор, а до него — врата, водеща към кухничка, която бе малко по-голяма от каютата в платнохода на Габриел. Жаклин започна унило да отваря и затваря кухненските шкафчета, сякаш всяко следващо бе по-отблъскващо от предходното.
Читать дальше