Даниъл Силва - Художникът убиец

Зад накацалите по хълма вили, гледащи към градския паркинг, се издигаше търговска сграда. На витрината висеше табела: Целият партерен етаж се дава под наем. Беше свободен от месеци. Жаклин сви длани около очите си и се взря през мръсното стъкло: просторно празно помещение с дървен под и висок таван. Идеално за танцово студио. Тя имаше идея. Щеше да напусне манекенството и да отвори балетна школа във Валбон. През по-голямата част от годината щеше да обучава местните момичета, но през август, когато туристите се стичаха тук за лятната ваканция, щеше да отвори школа за летовници. Щеше да преподава по няколко часа на ден, да кара велосипед по хълмовете, да пие кафе и да чете в кафенето на площада. Щеше да смени името и облика си. Да стане отново Сара Халеви — еврейското момиче от Марсилия. Но за да отвори школата, й трябваха пари, а за да ги спечели, се налагаше да продължи да бъде модел. Трябваше да се върне в Париж и още малко да се примирява с мъже като Мишел Дювал. После щеше да бъде свободна.

Жаклин се качи на велосипеда си и бавно се отправи към дома си — малка вила с червен керемиден покрив, скрита сред високи кипариси. В голямата терасовидна градина, която гледаше към долината, растяха на воля розмарин и лавандула сред маслиновите дървета и ясените. В долния й край имаше правоъгълен плувен басейн.

Жаклин вкара велосипеда си в антрето и влезе в кухнята. Червената лампичка на телефонния й секретар примигваше. Тя натисна бутона за връщане на лентата и си направи кафе, докато изслушваше съобщенията.

Ивон се бе обадила да я покани на парти в дома на испански милионер тенисист в Монте Карло. Мишел Дювал се извиняваше за държането си по време на снимките онзи ден. Раната му се възстановявала чудесно. Марсел бе позвънил да й каже, че е говорил с Робер. Снимките на Мюстик щяха да се състоят. „Заминаваш след три седмици, ангелче, така че се откажи от сиренето и макароните и приведи красивото си дупе във форма“.

Тя си спомни за разходката си с колелото и се усмихна. Лицето й сигурно изглеждаше на тридесет и три, но тялото й бе по-стегнато от всякога.

Гласът на Марсел продължаваше да звучи:

„О, между другото някакъв тип на име Жан Клод се отби в офиса. Каза, че искал да говори лично с теб за някаква работа“.

Жаклин постави каничката за кафе и погледна към телефонния секретар.

„Казах му, че си заминала на юг. Той отвърна, че отивал натам и че ще те потърси, като пристигне. Не ми се сърди, ангелче. Стори ми се свестен човек. И отгоре на това — красив. Обхвана ме луда ревност. Обичам те. Чао!“, приключи Марсел.

Тя натисна бутона за пренавиване и изслуша отново съобщението, за да се убеди, че е чула правилно:

„О, между другото някакъв тип на име Жан Клод се отби в офиса. Каза, че искал да говори лично с теб за някаква работа“.

Жаклин натисна бутона за изтриване с трепереща ръка и разтуптяно сърце.

Манекенката седеше отвън, на огряната от слънцето тераса, и си мислеше за нощта, в която бе завербувана от Ари Шамрон. Беше използвала част от парите си, спечелени от модните подиуми, за да купи подарък на родителите си по повод пенсионирането им: малък апартамент на брега на морето в Херцлия. Тя ги посещаваше в Израел винаги когато можеше да се измъкне за няколко дни. Беше обикнала страната — единственото място, където се чувстваше наистина свободна и в безопасност. Но повече от всичко й харесваше фактът, че не трябваше да крие, че е еврейка.

Една вечер в джаз клуб в Тел Авив на масата й дойде възрастен мъж. Плешив, по-скоро грозен, с очила със стоманени рамки, панталон в цвят каки, кожено яке, леко разпрано на десния ръкав.

— Здравей, Сара! — каза той, като се усмихваше самоуверено. — Може ли да седна при теб?

Тя стреснато вдигна очи.

— Откъде знаете истинското ми име?

— Всъщност знам доста неща за теб. Аз съм ти голям почитател.

— Но кой сте вие? — притеснено го изгледа тя.

— Казвам се Ари. Работя за една организация, донякъде свързана с Министерството на отбраната, наречена Институт за координиране. Ние обаче я наричаме просто Службата.

— Е, радвам се, че изяснихме това — отдъхна си момичето.

Мъжът се разсмя добродушно:

— Искам да говоря с теб за една работа. Но ми е трудно да мисля за теб като за Жаклин. Имаш ли нещо против да те наричам Сара?

— Само родителите ми ме наричат така.

— Нямаш ли стари приятели?

— Имам само нови — отговори тя, като в гласа й прозвуча тъга. — Е, поне хора, които претендират за това. Всичките ми стари приятели от Марсилия се отчуждиха, след като станах модел. Сметнаха, че съм се променила заради работата си.