Даниъл Силва - Английският убиец

— Искаш да ме питаш нещо ли?

— Не бих желал да съм неделикатен.

— Преди не си имал такива скрупули.

— Дали ти и тази жена не сте нещо повече от съучастници в търсенето на убиеца на баща й? — Тъй като въпросът му беше посрещнат с мълчание, Шамрон се усмихна и поклати глава: — Спомняш ли си какво ми каза за Анна Ролф, когато бяхме на Пиаца Навона?

— Казах ти, че ако имахме избор, никога не бихме използвали жена като нея.

— А сега ти искаш да я замесиш още повече, нали?

— Тя може да се справи.

— Нямам съмнения относно нея , но ти ще можеш ли да се справиш, Габриел?

— Не бих го предложил, без да съм сигурен.

— Преди две седмици трябваше да те умолявам да разследваш смъртта на Август Ролф. А днес направо искаш да обявиш война на Швейцария.

— Ролф пожела тези картини да дойдат при нас. Някой ги е взел и сега аз ги искам обратно.

— Но мотивите ти отиват много по-далеч от тези картини, Габриел. Аз те превърнах в убиец, но дълбоко в сърцето си ти си остана реставратор. Мисля, че правиш това, защото искаш да реставрираш Анна Ролф. Ако случаят е такъв, оттук следва логичният въпрос: Защо той иска да го направи? И има само един логичен отговор на този въпрос: Защото има чувства към тази жена. — Шамрон се поколеба. — И това е най-хубавата новина, която съм чувал от много дълго време насам.

— Тя ми харесва.

— Ако ти харесва, тогава трябва да я убедиш да отмени концерта си във Венеция.

— Няма да го отмени.

— В такъв случай навярно ще можем да го използваме в наш интерес.

— Как така?

— Винаги съм смятал, че измамата и заблуждението представляват полезна тактика в подобни ситуации. Нека тя изнесе своя концерт. Само внимавай твоят приятел Келър да не го превърне в наистина незабравимо преживяване.

— Ето това е Ари Шамрон, когото познавам и обичам! Да използваме една от най-прекрасните музикантки в света за отвличане на вниманието!

— Играем с картите, които са ни раздали.

— Ще бъда с нея във Венеция. Искам някой, на когото мога да разчитам, да се заеме с цюрихската част.

— Кой?

— Ели Лавон.

— Боже мой, среща на випуска от 72-а година! Ако бях само с няколко години по-млад, щях да се присъединя към вас.

— Хайде да не се увличаме. Одед и Мордекай се справиха добре в Париж. Искам и тях.

— У Одед виждам нещо от себе си. — Шамрон повдигна грубите си ръце на зидар. — Има много здрава хватка. Ако пипне този човек, той няма начин да му се измъкне.

Ева бе настояла да купят този скъп апартамент с изглед към Цюрихзее, въпреки че не беше по доходите на Герхард Петерсон с неговата държавна заплата. През първите десет години от брака си те бяха компенсирали семейния финансов дефицит за сметка на наследството й. Сега, след като тези пари бяха свършили, налагаше се Герхард да поддържа стила й на живот, на който тя смяташе, че има пълно право.

Когато най-накрая той се прибра у дома, в апартамента беше тъмно. Щом прекрачи прага, любвеобилният ротвайлер на Ева го атакува фронтално в непрогледния мрак и заби твърдата си като скала глава в капачката на коляното му.

— Долу, Шулци! Стига, момчето ми. Долу! По дяволите, Шулци! — Той опипа стената и включи лампата. Кучето ближеше едната му мокасина. — Добре, Шулци. Хайде, отивай си, моля те. Стига толкоз!

Кучето изтича в тръс, а ноктите на лапите му потракваха по мраморния под. Петерсон влезе, накуцвайки, в спалнята, като разтриваше коляното си. Ева бе седнала в леглото, а една отворена книга с твърди корици лежеше в скута й. По телевизията беззвучно вървеше американска полицейска драма. Ева носеше пеньоар с цвят на шампанско. Прическата й явно току-що бе направена и на лявата си китка имаше златна гривна, която Петерсон не бе виждал. Средствата, които Ева харчеше горе, на Банхофщрасе, съперничеха на онези, скрити в трезорите под улицата.

— Какво е станало с коляното ти?

— Твоето куче ме нападна.

— Не те е нападнал . Той те обожава.

— Прекалено любвеобилен е.

— Той е мъж като теб. Нуждае се от твоето одобрение. Ако от време на време му отделяш поне малко внимание, няма да е толкова темпераментен, когато се прибереш у дома.

— Това ли ти каза неговият терапевт?

— Това ми казва здравият разум.

— Аз никога не съм искал това проклето куче. Прекалено голямо е за този апартамент.

— С него се чувствам защитена, когато те няма.

— Това място е като крепост. Никой не би могъл да влезе тук. И единствения човек, когото Шулци напада, съм аз.