Даниъл Силва - Английският убиец

Джулиан Ишърууд седеше зад бюрото си и прелистваше купчина книжа, когато чу тропота от колелата на товарен автомобил за доставки по тухличките на Мейсънс Ярд. Той отиде до прозореца и надникна навън. Мъж със син работен комбинезон слезе от предната пасажерска седалка и тръгна към вратата. След миг се чу воят на зумера.

— Ирина? Да си насрочила някакви доставки за днес?

— Не, мистър Ишърууд.

О, божичко!, помисли си Ишърууд. Не и отново!

— Ирина?

— Да, мистър Ишърууд?

— Нещо съм гладен, драга. Ще бъдеш ли така миличка да ми донесеш един кактусов плод от онзи великолепен магазин на „Пикадили“?

— Това е най-голямото ми желание, мистър Ишърууд. Мога ли да изпълня за вас и някакви други унизителни и безсмислени задачки?

— Не е нужно да се държиш така троснато, Ирина. Чаша чай — също. И няма защо да бързаш.

Нещо във външността на мъжа със синия работен комбинезон напомни на Ишърууд за онзи тип, който бе проверил къщата му за термити. Носеше обувки с гумени подметки и работеше с кроткото усърдие на медицинска сестра на нощно дежурство. В едната си ръка държеше някакво устройство с циферблати и стрелки, голямо колкото табакера, а в другата — дълга пръчка, подобна на мухобойка. Започна от складовете в приземния етаж, след това се премести в офиса на Ирина, после в този на Ишърууд и след това в изложбената зала. Най-накрая разглоби на части телефоните, компютрите и факс машината. След четиридесет и пет минути се върна в кабинета на Ишърууд и постави на бюрото му два миниатюрни предмета.

— Имахте бръмбари — каза той. — Сега вече са мъртви.

— Кой, за бога, ги е поставил тук?

— Това не е моя работа. Аз съм просто изтребителят. — Той се усмихна. — Долу ви чака някой, който иска да поговори с вас.

Ишърууд го поведе през претъпканите складови помещения към товарната площадка. Отвори вратата и камионът за доставки влезе вътре.

— Затвори вратата! — рече мъжът със синия работен комбинезон.

Ишърууд направи, каквото му казаха. Онзи отвори задната врата, която избълва облак гъст дим. Ари Шамрон се бе свил в дъното и представляваше жалка картинка.

Мъжът в закрития роувър се бе преместил от Джърмин Стрийт на Кинг Стрийт, което все още бе в обхвата от една миля на предавателите, които бе поставил в галерията, но от доста време не бе чул никакъв звук. Всъщност последното нещо, което бе засякъл, бе как търговецът на картини моли секретарката си да му купи нещо за обяд. Това му се бе видяло странно, тъй като търговецът обядваше навън всеки ден, откакто го наблюдаваше. Всъщност толкова странно му се видя това, че го отбеляза в работния си дневник. Четиридесет и пет минути по-късно се разнесе оглушително пращене от радиото в колата му. Някой току-що бе намерил неговите предаватели. Той изруга тихо и запали мотора на колата си. Докато се отдалечаваше, вдигна мобилния си телефон и набра Цюрих.

Фериботът от Хоек ван Холанд до Харуич закъсня с няколко часа поради лошото време в Северно море и затова Габриел и Анна Ролф се появиха в Мейсънс Ярд късно следобед. Габриел два пъти кратко натисна клаксона и вратата на товарната площадка бавно се вдигна нагоре. Щом влязоха вътре, той изключи мотора и изчака вратата да се затвори отново, преди да слезе от колата. Взе големия сейф от задната седалка и поведе Анна през склада към асансьора. Ишърууд ги чакаше там.

— Вие сигурно сте Анна Ролф. За мен е чест да се запозная с вас, наистина. Имах изключителната привилегия да слушам изпълнението ви в една Вечер на Менделсон . Беше наистина дълбоко вълнуващо преживяване.

— Много сте любезен.

— Ще заповядате ли вътре, моля?

— Благодаря.

— Той тук ли е вече? — попита Габриел.

— Горе, в изложбената зала е.

— Да вървим.

— Какво има в сейфа?

— Почакай минутка, Джулиан.

Шамрон стоеше в центъра на стаята, като пушеше вонящите си турски цигари и напълно пренебрегваше платната на Старите майстори, които го заобикаляха. Габриел виждаше как Стареца усилено напряга паметта си. Година по-рано в същата тази стая те бяха пуснали в ход последния етап на една операция, завършила със смъртта на Тарик ал Хурани. Когато видя Анна Ролф да влиза в стаята, лицето му светна и той топло стисна ръката й.

Габриел сложи сейфа на пода и вдигна капака. След това извади първата картина, разви опаковката и я подпря на пода.

— Божичко! — прошепна Ишърууд. — Пейзаж на Моне.