Даниъл Силва - Английският убиец

Каросерията на камиона бе пълна с офисмебели: бюра, столове, лавици, библиотечни шкафове.

— Идете в предната част на каросерията — каза шофьорът, — легнете на пода и се покрийте с тези дебели одеяла.

Габриел се качи пръв, като се катереше по мебелите и държеше сейфа в ръце. Анна го последва. В предната част на каросерията едва имаше място колкото да седнат със свити колене. След като и Анна се настани, Габриел покри двамата с одеялото. Отдолу бе съвършено тъмно.

Камионът се залюшка по пътя, а след това в продължение на няколко минути направо летяха по автомагистралата. Габриел можеше да долови барабаненето на изхвърляните от гумите камъчета по шасито. Анна започна тихичко да си тананика.

— Какво правиш?

— Когато съм изплашена, винаги си тананикам.

— Няма да позволя нищо лошо да ти се случи.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — каза той. — И какво си тананикаш?

— „Лебедът“ от „Карнавалът на животните“ от Камий Сен-Санс.

— Ще ми го изсвириш ли някой път?

— Не — отвърна тя.

— Защо не?

— Защото никога не свиря за приятелите си.

Десет минути по-късно — границата. Камионът се нареди на опашката от превозни средства, чакащи да преминат в Германия. Напредваха с по няколко сантиметра и спираха: газ, спирачка, газ, спирачка. Главите им подскачаха напред-назад като на кукли. Всяко натискане на спирачките произвеждаше дразнещо пронизително скърцане; всеки път изскачаше облак отровни бензинови газове. Анна опря буза на рамото му и прошепна:

— Струва ми се, че ще повърна.

Габриел стисна ръката й.

От другата страна на границата ги чакаше друга кола — тъмносин форд фиеста с мюнхенска регистрация. Шофьорът на камиона, пратен от Ари Шамрон, ги остави там и продължи своето измислено пътуване заникъде. Габриел натовари сейфовете в багажника на колата и потегли — по шосе А41 до Щутгарт, по R52 до Карлсруе, по Е35 до Франкфурт. Веднъж през нощта спря, за да се свърже с Тел Авив по аварийната линия и да поговори накратко с Шамрон.

В два часа след полунощ пристигнаха в датския пазарен център Делфт, на няколко мили навътре от крайбрежието. Габриел не можеше да шофира повече. Очите му пареха, главата му бучеше от изтощение. След осем часа един ферибот щеше да тръгне от Хоек ван Холанд за английското пристанище Харуич и Габриел и Анна щяха да се качат на него, но за момента той имаше нужда от легло и няколко часа почивка, затова поеха по улиците на стария град, търсейки хотел.

Габриел откри един на Вонделстраат, откъдето се виждаше шпилът на църквата „Нюе Керк“. Анна се справи с формалностите на рецепцията, докато той чакаше в миниатюрното фоайе с двата сейфа. След миг ги придружиха по тясното стълбище до една прекалено затоплена стая с островръх таван и прозорец с фронтон, който Габриел веднага отвори.

Той сложи сейфовете в гардероба, след това събу обувките си и се изтегна на леглото. Анна се вмъкна в банята и след миг Габриел чу успокоителния звук от плискаща се вода върху фаянсови плочки. Студеният нощен въздух нахлуваше през отворения прозорец. Натежал от дъха на Северно море, той погали лицето му. Позволи си да затвори очи.

След малко Анна излезе от банята. С нея нахлу ярка светлина; след това тя се пресегна, натисна копчето на стената и стаята отново потъна в мрак, ако не се смяташе слабото сияние на уличните лампи, процеждащо се през прозореца.

— Буден ли си?

— Не.

— Пак ли ще спиш на пода, както във Виена?

— Нямам сили да се помръдна.

Тя повдигна одеялото и се мушна в леглото до него.

— Как се сети, че паролата е адажио ? — попита Габриел.

— „Адажио“ на Албиони беше едно от първите музикални произведения, които се научих да свиря. Неизвестно защо, то си остана любимото на баща ми. — Смехът й избухна за кратко в мрака. — Баща ми искаше да му бъдат простени греховете. Искаше опрощение. Готов беше да се обърне към теб за това, но не и към мен. Защо баща ми не ме помоли да му простя?

— Вероятно не е смятал, че ще му простиш.

— Звучи ми така, сякаш говориш от личен опит. Жена ти прости ли ти изобщо?

— Не, смятам, че не.

— А самият ти? Простил ли си на себе си?

— Не бих го нарекъл прошка.

— А как би го нарекъл?

— Приспособяване. Успях да се приспособя към себе си.

— Баща ми умря, без да получи опрощение. Може би си го беше заслужил. Но аз искам да довърша започнатото от него. Искам да закарам обратно тези картини и да ги изпратя в Израел.