Даниъл Силва - Английският убиец

— Колко време ще им трябва, за да дойдат дотук?

— Не знам.

— Трябва да пишкам.

— Налага се да потърпиш.

— Винаги съм се чудила как бих реагирала в такава ситуация и сега знам отговора. Изправена пред голяма опасност, когато работата е на живот и смърт, аз съм обзета от неконтролируемото желание да уринирам.

— Имаш невероятни способности да се концентрираш. Използвай ги.

— Ти това ли би направил?

— Аз никога не уринирам.

Тя леко го удари по ръката, внимавайки да не засегне нараненото място.

— Чух те какво правеше в банята във Виена. Чух те да повръщаш. Държиш се така, сякаш нищо не може да те засегне. Но в края на краищата и ти си човек, Габриел Алон.

— Защо не запалиш цигара? Може би това ще ти помогне да мислиш за нещо друго.

— Как се почувства, когато уби онези мъже в къщата на баща ми?

Габриел си помисли за Ели Лавон.

— Нямах много време да размишлявам върху моралността на моите действия или върху последиците от тях. Ако не бях ги убил, те щяха да убият мен.

— Предполагам, че е възможно това да са хората, които са убили баща ми.

— Да, възможно е.

— Тогава съм доволна, че си ги убил. Погрешно ли е да мисля по този начин?

— Не, това е напълно естествено.

Тя послуша съвета му и запали цигара.

— Значи сега ти знаеш всичките мръсни тайни на моето семейство. Но днес осъзнах, че всъщност аз не знам нищо за теб.

— Знаеш за мен повече, отколкото знаят мнозинството от хората.

— Зная малко за онова, което правиш … но не зная нищо за теб .

— Така и трябва да бъде.

— О, хайде сега, Габриел! Наистина ли си такъв студен и затворен, за какъвто се представяш?

— Казвали са ми, че моята разсеяност представлява проблем.

— О! Това е начало. Кажи ми още нещо.

— Какво искаш да знаеш?

— Носиш венчална халка. Женен ли си?

— Да.

— Значи живееш в Израел?

— Живея в Англия.

— Имаш ли деца?

— Имахме син, но той беше убит от бомба, заложена от терористи. — Габриел я погледна студено. — Има ли още нещо, което искаш да знаеш за мен, Анна?

Той предполагаше, че наистина й дължи нещо — след всичко, което му бе разкрила за себе си и за баща си. Но имаше и друго. Изведнъж откри, че всъщност иска тя да знае. И затова й разказа за онази нощ във Виена преди десет години, когато неговият враг — палестинският терорист на име Тарик ал Хурани — бе поставил бомба под колата му. Бомба, която да убие семейството му, защото палестинецът знаеше, че това ще нарани Габриел повече, отколкото ако убие самия него.

Беше се случило след вечеря. Леа бе нервна по време на яденето, защото по телевизията показваха ракети „Скъд“, които буквално се сипеха над Тел Авив. Тя беше добро израелско момиче; не можеше да понесе мисълта, че яде макарони в едно приятно малко италианско ресторантче във Виена, докато майка й седи в апартамента си в Тел Авив с противогазова маска на лицето и прозорци, запечатани с тиксо.

След вечерята, под сипещия се сняг, отидоха до колата на Габриел. Той настани Дани на седалката и закопча предпазния му колан, след това целуна жена си и й каза, че има да свърши една работа и ще се прибере късно. Работа за Шамрон — ставаше въпрос за човек от Иракското разузнаване, който се готвеше да избива евреи. Това той не каза на Анна Ролф.

Когато Габриел се обърна и си тръгна, моторът на колата запали и се задави, защото бомбата, поставена от Тарик, черпеше енергия от батерията. Той се обърна и извика на Леа да спре мотора, но тя вероятно не го чу и завъртя повторно ключа.

Някакъв примитивен инстинкт да защити малкото си го подтикна първо да се втурне към Дани, но той вече бе мъртъв, тялото му бе раздробено на парчета. Затова отиде при Леа и я измъкна изпод пламтящите отломки. Тя щеше да оцелее, макар че за нея бе по-добре да умре. Сега Леа живееше в психиатрична клиника в Южна Англия и страдаше от посттравматичен синдром и психична депресия. След онази нощ във Виена тя не бе промълвила нито една дума на Габриел.

Това той не каза на Анна Ролф.

— Трябва да ти е било трудно… да се върнеш отново във Виена.

— Така беше първия път.

— Къде се запозна с нея?

— В училище.

— И тя ли беше художничка?

— Беше много по-добра от мен.

— Красива ли беше?

— Много красива. Сега има белези.

— Ние всички имаме белези, Габриел.

— Не като Леа.

— Защо онзи палестинец е заложил бомбата под колата ти?

— Защото убих брат му.

Преди тя да успее да му зададе още някой въпрос, един камион волво влезе в паркинга и светна с фаровете си. Габриел запали мотора и последва камиона до покрайнините на боровата горичка извън града. Шофьорът скочи от кабината и бързо отвори задната врата. Габриел и Анна слязоха от колата, като Анна носеше малкия банков сейф, а Габриел — онзи с картините. Той спря за миг, за да хвърли ключовете на колата далеч сред дърветата.