Даниъл Силва - Английският убиец

Габриел внимателно подхвана следващата тема:

— Какво знаеш за дейността на баща си по време на войната?

— Дейност? Интересна дума. За какво намекваш?

— Нищо. Просто трябва да знам дали в неговото минало не е имало нещо, което може да е довело до убийството му.

— По време на Втората световна война баща ми беше банкер в Швейцария. — Гласът й изведнъж прозвуча хладно. — Това не го превръща автоматично в чудовище. Но ако трябва да съм напълно честна, аз на практика не знам нищо за неговата дейност по време на войната. Това беше нещо, което той никога не обсъждаше с нас.

Габриел се сети за сведенията, които Емил Жакоби му беше дал в Лион: честите пътувания на Ролф до нацистка Германия; слуховете за връзките на Ролф с важни представители на нацистката йерархия. Беше ли успял Ролф наистина да скрие тези неща от дъщеря си? Габриел реши да отиде малко по-далеч — внимателно.

— Но ти си имаш някои съмнения, нали, Анна? Никога нямаше да ме заведеш в Цюрих, ако нямаше съмнения за миналото на баща си.

— Аз знам само едно нещо, Габриел: майка ми изкопа собствения си гроб, влезе в него и се застреля. Това е отвратително, това е някакво отмъщение. И тя е имала основателна причина да го извърши.

— Умираше ли?

Прямотата на този въпрос я изненада; изведнъж трепна и рязко вдигна глава, сякаш я бяха боднали с нещо остро.

— Баща ми ли?

Габриел кимна.

— Всъщност да, Габриел, баща ми умираше.

След като изядоха всичката храна, Габриел наля последното вино в чашите и я попита за произхода на картините.

— Всичко е заключено в бюрото в кабинета на баща ми.

— Опасявах се, че ще кажеш точно това.

— Защо те интересува произходът?

— Искам да проследя поредицата от собственици на всяка картина. Произходът им ще ни подскаже нещо за това кой ги е взел и защо баща ти е бил убит.

— А може и нищо да не ти подскаже. Запомни едно: баща ми е купил тези картини съвсем легално. Те му принадлежаха, независимо каква „дяволия“ можеш да откриеш в произхода им.

— Все пак искам да ги видя.

— Ще ти покажа къде са.

— Не, ще ми кажеш къде са, а аз ще отида да ги взема и ще ги донеса обратно тук. Ти не можеш да ходиш в Цюрих.

— Защо не?

— Защото не е безопасно. Което ме навежда на мисълта за следващата тема.

— Коя е тя?

— Твоят концерт във Венеция.

— Няма да го отменя.

— Сега за теб не е безопасно да излизаш пред публика.

— Нямам друг избор. Не спазя ли този ангажимент, край на кариерата ми.

— Хората, които убиха баща ти, дадоха съвсем ясно да се разбере, че са готови на всичко, за да ни попречат да открием самоличността им. Това означава, че могат да убият и теб.

— Тогава просто ще трябва да се постараеш да не успеят, а аз ще свиря следващата седмица и няма начин да ме спреш.

Над морето се бяха струпали тежки металносиви облаци и вече напредваха към сушата. Изви студен вятър и започна да свири сред руините. Анна потръпна от внезапния студ и скръсти ръце под гърдите си, вперила поглед в прииждащите облаци. Габриел прибра остатъците от закуската им и в припадащия мрак двамата се спуснаха надолу по хълма, следвани от мълчаливите си пазачи. Когато навлязоха в боровата горичка, ливна силен дъжд.

— Късно е! — опита се Анна да надвика гръмотевиците. — Не можем да мръднем оттук. — Тя го хвана за ръка и го поведе да се подслонят под един извисяващ се бор. — Трябва да запазим превръзките ти сухи — добави и в гласа й се прокраднаха нотки на загриженост.

От джоба на раницата извади смачкан найлонов анорак, вдигна го над главите им и през следващите двайсет минути двамата се гушеха така, подобно на бежанци, докато пазачите на Рами мълчаливо и неподвижно стояха на пост от двете им страни. Докато чакаха времето да се оправи, Анна предаде на Габриел секретните кодове на вилата и му обясни къде сред бащините й папки може да намери историята на картините. Когато най-накрая облаците се разнесоха, Анна уви ръцете на Габриел с анорака и двамата продължиха напред по мократа пътека към вилата. Пред входната порта Габриел я остави под закрилата на Рами и се качи на колата си. Когато потегляше, погледна за последен път назад над рамото си и видя Анна Ролф да притичва след Рами по алеята и да вика:

— Бум, бум, Рами! Мъртъв си!

На Моцкин му харесваше в Лисабон. Беше имал блестящи назначения. В Лондон. В Париж и Брюксел. Беше прекарал една неспокойна година в Кайро, представяйки се за вестникарски журналист от Отава. В Лисабон бе спокойно напоследък и това му допадаше. Временната работа по провеждане на наблюдение, малко работа като свръзка. Достатъчно, за да не откачи съвсем. Имаше време за книгите и марките си и за продължителни сиести с момичето си в „Алфама“.