Даниъл Силва - Английският убиец

Дърветата свършиха и се появиха развалините, кацнали на стръмен хълм. Една дива коза скочи върху голям гранитен блок, изблея срещу тях и изчезна сред прещипа. Габриел сложи раницата на рамо и последва Анна нагоре по пътеката.

Наблюдаваше как мускулите на краката й се свиват на всяка стъпка и си помисли за Леа. Една екскурзия в също такъв есенен ден преди двайсет години — само че тогава хълмът бе част от Голанските възвишения, а развалините бяха оставени от кръстоносците. Леа рисуваше; Габриел току-що се бе върнал от Европа и призраците на убитите от него бяха прогонили всякакво желание да твори. Той бе оставил Леа пред триножника й и се бе изкачил до върха на хълма. Над главата му се извисяваха военните укрепления покрай сирийската граница; долу се простираше Горна Галилея и безкрайно редуващите се хълмове на Южен Ливан. Потънал в мисли, той не бе чул приближаването на Леа.

— Въпреки всичко те ще дойдат, Габриел. Можеш да седиш там цял живот и да ги гледаш, но те пак ще дойдат.

Без да я погледне, Габриел бе отвърнал:

— Ако аз живеех там, в Горна Галилея, и сега оцелявах в някакъв лагер в Ливан, и аз щях да дойда.

Анна рязко разгъна одеялото за пикник и това накара Габриел да се откъсне от спомените си. Тя постла одеялото върху огряната от слънцето трева, както бе направила Леа в онзи ден, докато Габриел с ритуални движения отвори бутилката с вино. Охранителите на Рами заеха позиции: единият се качи горе на развалините, а другият застана на пътеката долу. Докато Анна накъсваше пилешкото месо, Габриел й показа снимката на човека, който бе поставил дипломатическото куфарче с бомбата в галерията.

— Виждала ли си го някога?

Тя поклати отрицателно глава.

Габриел прибра снимката.

— Трябва да знам повече за баща ти.

— Какво например?

— Всичко, което би ми помогнало да открия кой го е убил и е откраднал колекцията.

— Баща ми беше швейцарски банкер, Габриел. Аз го познавам като човек, но не знам почти нищо за работата му.

— Тогава разкажи ми за него.

— Откъде да започна?

— Ами какво ще кажеш за възрастта. Ти си на трийсет и осем?

— Трийсет и седем.

— Баща ти е на осемдесет и девет. Това е доста голяма разлика във възрастта.

— Много е лесно за обяснение. Преди майка ми е бил женен за друга. Тя умряла от туберкулоза по време на войната. Той и майка ми се срещнали десет години по-късно. Тя била доста даровита пианистка. Можела да свири и като професионалистка, но баща ми не искал и да чуе за това. Музикантите са само с едно стъпало по-нагоре от ексхибиционистите — такова беше неговото мнение. Понякога се чудя какво ли ги е сближило.

— От първия брак имал ли е деца?

Анна поклати отрицателно глава.

— Ами самоубийството на майка ти?

— Аз открих тялото. — Поколеба се за миг и каза: — Такова нещо никога не се забравя. По-късно баща ми ми каза, че тя е страдала от депресия. Аз много обичах майка си, Габриел. Двете бяхме изключително близки. Майка ми не страдаше от депресия. Не вземаше никакви лекарства, не ходеше на психиатър. Беше на настроения, беше темпераментна, но не бе от жените, които извършват самоубийство без причина. Нещо — или някой — я накара да отнеме собствения си живот. Само баща ми знаеше какво е то, но го запази в тайна от нас.

— Оставила ли е бележка, преди да се самоубие?

— Според разследването не е имало такава бележка. Но аз видях как баща ми взе от тялото нещо, което много приличаше на бележка. Никога не ми го показа, а явно не го е показал и на полицията.

— Ами смъртта на брат ти?

— Случи се година по-късно. Баща ми искаше той да отиде да работи в банката и да продължи семейната традиция, но Макс реши да кара мотоциклети. И точно това правеше… и то много добре всъщност. Беше един от най-добрите професионалисти в Швейцария и един от водещите в Европа. Загина при злополука по време на Обиколката на Швейцария. Баща ми бе съкрушен, но същевременно за него това бе като някакво възмездие. Сякаш Макс беше наказан, задето е посмял да се противопостави на волята му.

— А ти?

— Аз бях сама с него. Двамата души, които най-много обичах на този свят, си бяха отишли, а аз бях вързана с човек, когото ненавиждах. Затова се отдадох още повече на цигулката. Това като че ли беше удобно и за двама ни. Докато се занимавах с музика, на баща ми не му се налагаше да ми обръща внимание. Беше свободен да прави онова, което най-много обичаше.

— Което беше какво?

— Да печели пари, разбира се. Той смяташе, че богатството представлява нещо като опрощение на греховете му. Беше такъв глупак! Още от началото на кариерата ми всички отбелязваха, че свиря с толкова жар. Те не съзнаваха, че тази жар бе разпалвана от горивото на омразата и болката.