Даниъл Силва - Английският убиец

Една нощ, когато се промъкна през прозореца, вместо Елизабет, го чакаха баща й и двама бойци на ИРА. Те някак си бяха успели да научат истината за Англичанина. Закараха го в отдалечена ферма за дълъг и мъчителен разпит, който трябваше да завърши с неговата екзекуция. За разлика от повечето хора, попаднали в подобна ситуация, Англичанина успя да се отърве и напусна жив фермата. Четирима членове на ИРА — не.

След няколко часа Англичанина беше в безопасност извън областта. Елизабет Конлин не се справи толкова добре. На следващата сутрин трупът й бе намерен на Белфасткото гробище с обръсната глава и прерязано гърло — наказанието за това, че е спала с британски агент.

След това Англичанина никога повече не можеше да има доверие на жена. Антон Орсати разбираше това. Веднъж седмично докарваше някое момиче във вилата на Англичанина — не от Корсика, само французойки, специално доставени за задоволяване на особените нужди на Англичанина. Орсати чакаше със старите paesanu надолу по пътя към долината, докато Англичанина приключеше. За Англичанина правенето на любов с момичетата на Орсати представляваше някакво безстрастно клинично занимание, подобно на убийство по поръчка, но той го понасяше, защото не бе достатъчно сигурен в себе си, та да си избере любовница, а и все още не бе готов да живее като монах отшелник.

Мислите му се насочиха към задачата в Париж. Едно нещо го притесняваше — мъжът, който бе влязъл в галерията точно преди да избухне бомбата. Англичанина бе продукт на елитна бойна единица и можеше да забележи следите на подобно обучение у други: леката походка, неуловимата комбинация от абсолютна самоувереност и постоянна бдителност. Този човек някога е бил военен… или може би тук се криеше нещо по-сложно…

Но имаше и друго. Натрапчивото усещане, че и по-рано го е виждал някъде. Затова лежа там в продължение на няколко часа, като прехвърляше безбройните лица, съхранени в паметта му, и търсеше неговото.

Избухването на бомбата в галерия „Мюлер“ бе създало много повече от проблем за сигурността на Габриел. То бе елиминирало единствената явна следа. Сега трябваше да започне отново от самото начало и ето защо късно на следващата сутрин, под лекия дъждец, той прекосяваше бавно Мейсънс Ярд по посока на галерията на Джулиан Ишърууд.

На тухлената стена до вратата имаше табло с два бутона и с две изписани имена: Локус Травъл и Ишър Уу изящни изк . Габриел натисна втория бутон и зачака. Когато избръмча зумерът, той отвори вратата и се заизкачва по стълбите: същата протрита кафява пътека, на третото стъпало същото петно в стил Роршахов тест 17 17 По името на швейцарския психиатър Херман Роршах (1922 г.). Психологически тест за интелигентност на личността, състоящ се от десет стандартни черни или цветни мастилени петна, като пациентът трябва да определи какво изобразяват. — Б.пр. , там, където махмурлията Ишърууд бе разлял кафе на сутринта след лудешкия пиянски купон по случай рождения ден на Оливър Димблъби в „Мирабел“. На най-горната площадка имаше две врати, едната водеше към галерията, а другата — към малката туристическа агенция, където една грозновата жена седеше зад бюро в стил училищна дирекция, заобиколена от плакати, които обещаваха безкрайно вълнуващи преживявания в екзотични места. Тя вдигна поглед към Габриел, усмихна му се тъжно и възобнови плетенето на дантела на една кука.

Макар че Джулиан Ишърууд така недалновидно се бе вкопчил в натрупаните от него картини, той не постъпваше по същия начин с момичетата, които отговаряха на телефоните му и работеха с отвратителните му папки. Той ги наемаше и изхвърляше така редовно, както се сменяха сезоните. Ето защо Габриел с изненада видя, че Ирина, чернокосата лъвица, която Ишърууд бе взел на работа преди шест месеца, все още е на поста си зад бюрото в чакалнята.

Вратата, отделяща чакалнята от кабинета на Ишърууд, бе леко открехната. При Ишърууд имаше клиент. Габриел можеше да зърне картината, подпряна на покрития с черен филц специален подиум. Като че ли приличаше на някой от старите италиански майстори, но Габриел не позна кой точно. Ишърууд бавно крачеше зад нея по килима, подпрял с ръка брадичката си, вперил очи в пода, подобно на адвокат, който чака отговор на въпрос, зададен на свидетел на другата страна.

— Той ще иска да го чакате на горния етаж в изложбената зала — измърка момичето. — Предполагам, че знаете пътя.