Даниъл Силва - Английският убиец

— Нацистите ги смятаха за упадъчни, но нямаха намерение да ги изпускат от ръцете си, без да извлекат някаква полза от тях. Повечето творби от деветнайсети и двайсети век бяха продадени за набиране на средства или бяха отделени настрана, за да бъдат използвани за размяна.

— Каква размяна?

— Вземи например Херман Гьоринг. Той притежаваше голяма ловна хижа на юг от Берлин, наречена „Каринхол“ — в чест на починалата му съпруга, шведска аристократка на име Карин фон Фок. Там се намираше една от най-големите частни колекции в Европа и Гьоринг използваше изключително голямата си власт, за да я увеличи значително по време на войната. Той третираше хранилищата на галерия „Жьо дьо Пом“ като своя частна собственост — нещо като място за забавления. — Ишърууд пресуши чашата си и си поръча още една. — Гьоринг беше алчно копеле — само от „Жьо дьо Пом“ заграби повече от шестстотин картини, но се постара да изглежда така, сякаш — поне на хартия — това са напълно законни придобивки, а не пладнешки обир. Ако Гьоринг искаше да притежава някоя картина, той нареждаше на случаен fonctionnaire 23 23 Функционер. — Б.пр. да й направи специална оценка на абсурдно ниска цена. След това веднага си я присвояваше, като даваше обещание да изпрати парите в специална сметка на ERR. На практика той не плащаше нищо за картините, които вземаше от Париж.

— В „Каринхол“ ли отиваха всичките?

— Някои, не всичките. Също като Хитлер, Гьоринг се отнасяше с презрение към картините на импресионисти и модернисти, но знаеше, че може да ги продаде или замени срещу картини, които са повече по вкуса му. Една такава сделка бе извършена от агентите на Гьоринг в Италия. В замяна на седем картини от италиански стари майстори и няколко objets d’art Гьоринг даде девет картини, заграбени от галерия „Жьо дьо Пом“. Ван Гог, Дега, Сезан, Реноар и Моне — споменавам само няколко, всичките откраднати от еврейски колекции и галерии. Гьоринг направи няколко такива размени с помощта на търговци в Швейцария.

— Разкажи ми за швейцарската връзка.

— Поради неутралитета на страната си, търговците и колекционерите от Швейцария бяха в уникалната позиция да трупат капитал за сметка на плячкосания Париж. На швейцарците бе позволено да пътуват из по-голямата част на Европа, а швейцарският франк бе приет за единствената универсална валута. И не забравяй, че места като Цюрих изкарваха огромни печалби от колаборацията с Хитлер. Париж бе мястото, където можеше да си купиш плячкосани произведения на изкуството, но Цюрих, Люцерн и Женева бяха местата, където можеше да ги разтовариш.

— Или да ги скриеш?

— Ама разбира се. Законите за банковата тайна превърнаха Швейцария в естествено бунище за плячкосани произведения на изкуството. За същото помогнаха и законите за приемане на открадната собственост.

— Обясни ми тези закони.

— Те бяха блестящи и наистина по швейцарски изкусно формулирани. Например ако някой добросъвестно придобие предмет и се окаже, че този предмет е краден, след пет години по закон става негов.

— Колко удобно!

— Почакай, има и още. Ако се окаже, че търговец на произведения на изкуството притежава нещо крадено, задължение на истинския собственик е да компенсира търговеца, ако иска да получи обратно собствеността си.

— Значи швейцарски търговци и колекционери са можели да приемат крадени произведения, без да се страхуват от закона или от това, че ще изгубят пари, така ли?

— Точно така.

— А какво стана след войната?

— Съюзниците изпратиха един художествен експерт на име Дъглас Куупър в Швейцария, за да се опита да открие истината. Куупър установи, че стотици, ако не и хиляди крадени произведения са влезли в Швейцария по време на войната. Той беше убеден, че много от тях са били скрити в банкови трезори и митнически складове. Пол Розенберг отиде в Швейцария, за да може сам да огледа как стоят нещата. В една галерия в Цюрих му предложили картина на Матис, открадната от неговата собствена колекция.

— Забележително! — рече Габриел. — И какво направи швейцарското правителство с тази информация?

— Обеща на Съюзниците, че ще съдейства за подробно проучване на въпроса. Обеща да замрази всички немски авоари, влезли в Швейцария по време на войната, и да проведе общонационално преброяване на тези авоари. Не приложи нито едната, нито другата мярка. Дъглас Куупър предложи да се отнеме лицензът на всеки търговец, който се занимава с крадени произведения на изкуството. Швейцарското правителство отказа. Тогава швейцарската Федерация на търговците на картини нареди на членовете си да не съдействат. Накратко: швейцарското правителство действаше, както обикновено. Затули своя бизнес и своите граждани от погледите на чужденците.