Даниъл Силва - Английският убиец

Карлос, пазачът на лозето, пръв го видя да пристига. Когато колата спря на настланата с чакъл алея, той вдигна очи от работата си и взе да наблюдава как така нареченият Рами посреща художника-реставратор на име Габриел. Двамата размениха няколко думи; Рами докосна белезите по лицето на художника-реставратор. Това Карлос можа да види от поста си в края на лозето. Той не беше военен, но можеше да разпознае смяната на караула. Рами трябваше да си тръгне, дори беше малко позакъснял. Беше уморен от лудориите на Нашата Дама, както бе очаквал Карлос. Нашата Дама имаше нужда от мъж с желязно търпение, който да се грижи за нея. Нашата Дама имаше нужда от реставратора.

Той наблюдаваше как Габриел прекоси алеята и изчезна във вилата. Нашата Дама бе на горния етаж в стаята си и се занимаваше с музикалните си упражнения. Реставраторът явно нямаше намерение да я прекъсва. За миг Карлос понечи да изтича горе и да се намеси, но се отказа. Реставраторът трябваше да получи урок, а някои уроци се научават само по трудния начин.

Затова той остави лозарските ножици и извади от джоба си плоското шише с гроздова ракия. След това клекна сред своите лози, запали цигара, като наблюдаваше как слънцето се спуска към морето, и зачака представлението да започне.

Звуците на нейната цигулка изпълваха вилата, докато Габриел се изкачваше по стълбището към стаята й. Влезе, без да почука. Тя изсвири още няколко ноти и изведнъж спря. Без да се обръща, извика:

— Дяволите да те вземат, Рами! Колко пъти съм ти казвала, по дяволите…

А след това се обърна и го видя. Удивено зяпна и за миг отпусна ръката си, с която държеше цигулката „Гуарнери“. Габриел се хвърли напред и я грабна във въздуха, преди да е паднала на пода. Анна го стисна в прегръдките си.

— Мислех, че няма да те видя повече, Габриел. Какво правиш тук?

— Назначен съм в твоята охранителна команда.

— Слава богу! Ние с Рами ще се избием.

— И аз така чух.

— От колко души ще се състои новият екип?

— Реших да оставя на теб да прецениш.

— Смятам, че един ще е достатъчен, ако това те устройва.

— Добре — каза той. — Идеално.

Ото Геслер се изтласкваше напред сред коприненомеката вода, плъзгайки се плавно във вечната тъма. През този ден беше плувал много добре, две дължини на басейна повече от обикновено — сто и петдесет метра общо, истинско постижение за човек на неговата възраст. Слепотата му налагаше внимателно да брои, всяко загребване, за да не си блъсне главата в стената на басейна. Не много отдавна той можеше да глътне една дължина с двайсет и две мощни загребвания. Сега обаче се изискваха четиридесет.

Беше към края на последната дължина: трийсет и седем… трийсет и осем… трийсет и девет … Той протегна ръка, очаквайки да усети стъклено гладката повърхност на италианския мрамор. Вместо това, нещо сграбчи ръката му и го вдигна над водата. За миг той увисна така — безпомощен, като риба на въдица, коремът му — оголен, гръдният му кош — издаден напред.

И тогава ножът се заби в сърцето му. Усети пронизваща болка. После, за един много кратък миг, той прогледна. Блесна ярка бяла светлина — някъде в далечината. След това ръката го пусна и той цопна обратно в коприненомеката вода. Обратно във вечната тъма.

По време на окупацията на Франция войските на нацистка Германия са заграбили стотици хиляди картини, скулптури, гоблени и други произведения на изкуството. До ден-днешен десетки хиляди от тях остават в неизвестност. През 1966 година Швейцарското федерално събрание създаде така наречената Независима експертна комисия и й нареди да разследва действията на Швейцария по време на Втората световна война. В последния си доклад, издаден през август 2001 година, комисията призна, че Швейцария е представлявала „търговски център“ за плячкосани произведения на изкуството и че значителен брой картини са влезли в страната по време на тази война. Никой не знае колко от тези произведения си остават скрити в трезорите на швейцарски банки и по домовете на швейцарски граждани.

Това е вторият роман за героя Габриел Алон и той, също като своя предшественик, не можеше да бъде написан без помощта и подкрепата на Дейвид Бул. За разлика от измисления Габриел, Дейвид Бул наистина е един от най-големите художници-реставратори в света и аз имам привилегията да го наричам мой приятел. Неговите познания за процеса на реставриране, за историята на заграбените от нацистите произведения на изкуството и за удоволствията на Венеция бяха за мен едновременно безценни помощници и източници на вдъхновение.