Даниъл Силва - Английският убиец

— Кръвта на изкуплението, нали?

— Нещо такова.

— Тръгвай!

Студът, който посрещна Габриел, след като се изкачи по стълбището и излезе навън през вратата, беше като още един удар в лицето. Беше късен следобед, нощта бързо наближаваше, вятърът свиреше сред клоните на боровете. Ръцете му пламнаха от студа. Трябваше да вземе и ръкавиците на мъртвеца.

Погледна нагоре и разпозна върха на Юнгфрау. Горе високо се виждаха няколко бледорозови мазки, но останалата част от планинския масив бе сиво-синя и страховито неприветлива. Казват, че горе, на Юнгфрау, вятърът духа с двеста мили в час.

Портата беше от бетон и стомана, подобно на входа към таен военен бункер. Габриел се запита колко ли такива бункери бяха пръснати из имението на Геслер и какви други чудеса би могъл да открие човек в тях, ако имаше достъп. За момента прогони тези мисли от съзнанието си и се съсредоточи върху усилието да се ориентира. Сградата с плувния басейн беше на по-малко от петдесет метра зад гърба му, а на няколко метра пред него се виждаха дърветата.

…_проправи си път надолу по склона на планината_…

Прекоси откритото пространство, газейки до колене в снега, и навлезе между дърветата. Някъде започна да лае куче. Песовете на Геслер. Питаше се след колко ли време някой друг от пазачите щеше да влезе в килията и да открие трупа. И колко ли време Петерсон щеше да успее да поддържа тезата, че е бил нападнат от човек, който бе пребит почти до смърт.

Сред дърветата беше тъмно и докато налучкваше пътя си напред, той си мислеше за онази нощ, когато се бе промъкнал във вилата на Ролф в Цюрих и бе открил снимките, скрити във фалшивото чекмедже на бюрото.

Хер Хитлер, бих искал да ви представя хер Ролф. Хер Ролф се съгласи да ни направи някои услуги. Хер Ролф е колекционер също като вас, майн Фюрер.

Студът имаше и едно предимство — след малко той вече не усещаше лицето си. Тук снежната покривка не бе толкова дебела, но всяка стъпка напред представляваше истинско приключение: стърчаща скала, паднал клон, дупка, направена от горско животно. Четири пъти Габриел губеше равновесие и падаше и всеки път му бе все по-трудно да се изправи на крака. Но се изправяше и продължаваше да върви надолу по склона, надолу към мястото, където го чакаха Одед и Ели Лавон.

Стигна до малка просека сред дърветата, където пазеше часовой. Той беше на около двайсет метра разстояние, стоеше полуобърнат, така че Габриел го виждаше в полупрофил. Реши да не рискува да стреля от това разстояние — не и с тези контузии, с подпухналите си очи и с премръзналите си ръце, — затова продължи да върви напред, надявайки се тъмнината да прикрива раздърпания му вид, докато успее да се приближи достатъчно до него.

Успя да направи още няколко крачки напред, докато под краката му не изпука счупено клонче. Пазачът рязко се обърна и го погледна, двоумейки се какво да предприеме. Габриел продължаваше да върви напред, спокойно и равномерно, сякаш бе от следващата смяна и идваше да го замести. Когато беше на около метър от него, извади „Беретата“ от джоба си и се прицели в гърдите му. Поредицата от изстрели превърна гърба на онзи в облак от кръв, тъкани и полиестерна паяжина.

Изстрелите отекнаха нагоре в планината. Мигновено залая куче, след него — второ и трето. Във вилата светнаха прозорци. Отвъд просеката имаше тесен път, достатъчно широк за минаване на по-малки превозни средства. Габриел се опита да тича, но не успя. Мускулите му не притежаваха нито силата, нито необходимата координация, за да тича надолу по склона на покритата със сняг планина. Затова той крачеше, и то едва-едва.

По-скоро усети, отколкото видя, че земята далеч пред него придобива по-равни контури, сякаш тук планината на Геслер стигаше до дъното на долината. И тогава зърна фаровете на фолксвагена и двете фигури — или по-скоро сенките на Лавон и Одед, които пристъпваха от крак на крак, за да се стоплят.

Продължавай да се движиш! Върви!

Зад себе си чу лай на куче, нечий глас извика:

— Ей, спри! Спри или ще стрелям!

Ако се съдеше по силата на гласа, те бяха наблизо, на не повече от трийсетина метра. Погледна надолу по склона. Одед и Лавон също го бяха чули, защото се катереха нагоре по пътя, за да го посрещнат.

Габриел продължаваше да върви.

— Казвам ти да спреш! Спри веднага или ще стрелям!

Чу се тропот и той се обърна навреме, за да види как кучето вълча порода, освободено от каишката си, се носи към него, подобно на лавина. Зад него се виждаше пазачът с автомат в ръце.