Даниъл Силва - Английският убиец

— Съжалявам, че те биха. Не зависеше от мен. Понякога един агент на място трябва да извърши непростими неща, за да докаже своята bona fides 32 32 Искреност, вярност (лат.). — Б.пр. на хората, които мами.

— Ако паметта не ме лъже, ти ми нанесе първите два удара.

— Никога по-рано не бях удрял човек. Вероятно мен ме заболя повече, отколкото теб. Освен това трябваше ми време.

— Време за какво?

— За да взема мерки да те измъкна оттук.

Габриел извади пълнителя, за да се увери, че пистолетът е зареден и че Петерсон не го мами отново.

— Разбирам, че Геслер има страхотна колекция — каза Петерсон.

— Никога ли не си я виждал?

— Никога не съм бил поканен.

— Вярно ли е? Това място наистина ли е банка? Никой ли не може да се вмъкне вътре?

— Габриел, цялата тази страна е банка. — Петерсон отново пъхна ръка в джоба си и този път извади оттам пет-шест таблетки. — Ето, вземи ги. Нещо за болката и стимулант. Ще имаш нужда.

Габриел глътна хапчетата наведнъж, а след това с един удар натика пълнителя обратно.

— Какви мерки си взел по-точно?

— Намерих твоите двама приятели. Бяха заседнали в една странноприемница в селото. Ще те чакат в подножието на планината, в края на имението на Геслер, близо до мястото, където ги оставихме вчера.

Вчера? Само един ден ли беше изминал? Повече му приличаше на година. На цял живот.

— Пред вратата има един-единствен пазач. Първо ще трябва да се справиш с него. Тихо. Ще можеш ли? Имаш ли достатъчно сили?

— Ще се справя.

— Завий по коридора надясно. В края му ще видиш стълбище, а на най-горната площадка има врата. През нея ще излезеш навън, на двора. Оттам ще трябва да си проправиш път и надолу по склона на планината ще стигнеш при приятелите си.

Като премина през охранителите и кучетата вълча порода , помисли си Габриел.

— Напусни Швейцария по същия път, по който минахме вчера. Аз ще уредя преминаването на границата да мине гладко.

— Какво ще стане с теб?

— Ще им кажа, че съм дошъл да те видя за последен път, за да се опитам да те убедя да ми кажеш къде си скрил картините. Ще им кажа, че си ме надвил и си избягал.

— Дали ще ти повярват?

— Възможно е да ми повярват, а може и да ме хвърлят в онази пукнатина на глетчера, която са запазили за теб.

— Ела с мен.

— Жена ми, децата ми… — След това добави: — Моята страна.

— Защо правиш това? Защо не ги оставиш да ме убият и да приключиш въпроса?

Тогава Петерсон му разказа историята, която се бе случила в тяхното село по време на войната — историята за евреите, които преминали швейцарската граница от Франция, търсейки убежище, само за да бъдат прогонени обратно през границата право в ръцете на Гестапо.

— След смъртта на баща ми преглеждах някои книжа в кабинета му, опитвах се да подредя нещата му. Намерих едно писмо. Беше от федералната полиция. Похвално и благодарствено писмо. Знаеш ли за какво беше то? Именно баща ми бе съобщил за пристигането на евреите в нашето село. Именно заради баща ми те бяха изпратени обратно в Германия и убити. Не искам повече еврейска кръв по ръцете на моето семейство. Искам да напуснеш това място жив.

— Когато бурята се развихри, може да си имаш много големи неприятности.

— Бурите в тази страна имат навика да налитат главно на планинските върхове. Казват, че горе, на Юнгфрау, вятърът духа с двеста мили в час. Но бурите явно губят силата си, когато стигнат до Цюрих и Берн. Хайде, нека да ти помогна.

Петерсон го изправи на крака.

— Едно към три, а?

— Ако имаш късмет.

Габриел застана точно до вратата. Петерсон удари два пъти с юмрук по нея. След миг резетата се плъзнаха надолу, вратата се отвори и един пазач влезе в стаята. Габриел се изправи пред него и като събра и последната си капчица сила, заби дулото на „Беретата“ в лявото му слепоочие.

Петерсон се опита да напипа пулса на врата му.

— Много внушителен удар, Габриел. Вземи якето му.

— Има кръв по него.

— Направи каквото ти казвам. Това ще ги накара да се поколебаят, преди да те застрелят, а и ти ще имаш нужда от него да те пази от студа. Вземи и автомата му… просто в случай че ти потрябва нещо по-мощно от твоята „Берета“.

Петерсон помогна на Габриел да съблече якето на мъртвеца. Той избърса кръвта в пода и го облече. Метна автомата на рамото си. „Беретата“ държеше в дясната си ръка.

— Сега се заеми с мен — каза Петерсон. — Нещо убедително, но не чак толкова непоправимо.

Преди Петерсон да успее да се приготви да посрещне болката, Габриел го удари с дръжката на пистолета по скулата, като разцепи плътта. Петерсон мигновено загуби равновесие, но успя да се задържи на краката си. Докосна раната с върховете на пръстите си и погледна кръвта по тях: