Даниъл Силва - Английският убиец

— Къде е Анна Ролф?

— Кой?

— Още малко бой! Гледайте това да опресни паметта му.

И те продължиха да го бият — Габриел нямаше представа колко дълго. Не знаеше дали е нощ или ден, дали е прекарал тук един час или цяла седмица. Измерваше времето с ритъма на техните удари и с появяванията на Петерсон, които ставаха като по часовник.

— Къде са картините, които си взел от банковия сейф на Ролф в Цюрих?

— Какви картини?

— Къде е Анна Ролф?

— Кой?

— Добре, вижте дали ще може да издържи още малко. Не го убивайте.

Още един побой. Този път като че ли продължи по-кратко, но Габриел не можеше да бъде сигурен, защото току изгубваше съзнание и пак идваше на себе си.

— Къде са картините, които си взел от банковия сейф на Ролф в Цюрих?

— Какви… картини?

— Къде е Анна Ролф?

— Кой?

— Продължавайте!

Още един удар в десния бъбрек, сякаш нанесен с нож. Още един железен юмрук в лицето. Още един ботуш в слабините.

— Къде са картините?

Тишина…

— Къде е Анна Ролф?

Тишина …

— Свършен е засега. Оставете го да лежи там.

Той претърси всички отделения на паметта си, за да открие тихо местенце за почивка. Зад прекалено много врати откри кръв и огън и там не можеше да намери мир и покой. Прегръщаше сина си, правеше любов с жена си. Мястото, където намери голото й тяло, беше тяхната спалня във Виена, а срещата им, която преживя отново, бе последната. Бродеше сред картини, които бе реставрирал — нарисувани с маслени бои, с темперни бои, цели пустини от голи платна, — докато не се намери на една тераса, тераса над морето с цвят на златни листа и кайсии, окъпано в златистата светлина на залеза и нежните звуци на цигулка.

Влязоха двама пазачи. Габриел предположи, че е време за още един бой. Вместо това, те внимателно разкопчаха белезниците му и прекараха следващите десет минути, като почистваха и превързваха раните му. Докосваха го нежно, подобно на собственици на погребално бюро, които обличат труп. С подпухналите си очи Габриел наблюдаваше как водата в легена стана розова, а след това алена от кръвта му.

— Глътни тези хапчета.

— Цианид?

— За болката. Ще се почувстваш малко по-добре. Довери ни се.

Габриел направи каквото му казаха, като изпи таблетките с известно усилие. Позволиха му да поседи няколко минути. Не след дълго пулсиращата болка в главата и крайниците му започна да утихва. Той знаеше, че не е изчезнала — беше само за кратко отложена.

— Готов ли си да се изправиш?

— Зависи къде ме водите.

— Хайде, нека да ти помогнем. — Хванаха го внимателно под мишниците и го вдигнаха. — Можеш ли да стоиш прав? Можеш ли да вървиш?

Пристъпи напред с десния си крак, но поради дълбоките контузии в мускулите на бедрото, той се подгъна. Онези успяха да го хванат, преди отново да се строполи на пода, и по някаква неизвестна причина това им се видя много смешно.

— Карай по-бавно. Малки стъпки за малък човек.

— Къде отиваме?

— Изненада. Но няма да те боли. Обещаваме.

Изведоха го през вратата. Навън пред него се ширна голям коридор, подобен на тунел, дълъг и бял, с мраморен под и куполовиден таван. Въздухът миришеше на хлор. Навярно бяха близо до плувния басейн на Геслер.

Започнаха да вървят. За първите няколко метра Габриел наистина имаше нужда от цялата им подкрепа, но постепенно, след като наркотиците зациркулираха из тялото му и той свикна да стои във вертикално положение, вече можеше с усилие да влачи краката си без тяхна помощ — един пациент, който за първи път след операцията се раздвижваше из болничното отделение.

В края на коридора имаше двукрила врата, а зад нея — кръгла стая с висок куполовиден таван. В средата на стаята стоеше дребен мъж в напреднала възраст, облечен с бяла хавлия, лицето му бе скрито зад огромни слънчеви очила. Когато Габриел се приближи, той му подаде тънката си дълга ръка с морави вени. Габриел я остави да трепти във въздуха.

— Здравейте, мистър Алон. Радвам се, че най-накрая можахме да се срещнем. Аз съм Ото Геслер. Елате с мен, моля. Искам да ви покажа някои неща, които с удоволствие ще разгледате.

Зад него се отвори друга двукрила врата, бавно и тихо, сякаш бе закачена на добре смазани автоматични панти. Когато Габриел тръгна напред, Геслер се пресегна и положи костеливата си длан върху свитата му ръка.

Именно тогава Габриел разбра, че Ото Геслер е сляп.

Пред тях се откри мраморна зала, огромна като пещера, с куполовиден таван, напомнящ музея Д’Орсе. Струящата от стъкления таван светлина бе изкуствена. От залата излизаха десетина коридора, водещи до по-малки зали с безброй окачени по стените картини. Нямаше надписи, но опитното око на Габриел забеляза, че всяко помещение бе посветено на отделна тема: италианска живопис от петнайсети век, холандска и фламандска от седемнайсети век, френска от деветнайсети век. И така следваха една след друга, галерия след галерия — един частен музей, пълен с изгубените картини на европейските майстори. Ефектът бе зашеметяващ, макар очевидно не и за Геслер — той не можеше да види нищо.