Даниъл Силва - Английският убиец

Сградата на закрития басейн се появи пред тях, продълговата и ниска, натруфени декоративни глобуси светеха сред издигащата се пара. Вътре имаше пазачи; Габриел едва-едва различаваше фигурите им през замъглените стъкла на прозорците. Един от тях като че ли водеше дребна фигурка, облечена с хавлия.

И тогава Габриел усети прорязваща болка в десния си бъбрек. Гърбът му се огъна, главата му се отметна назад, за миг зърна острите върхове на боровете, устремени към небесата, които в агонията му изглеждаха като водовъртеж от цветове и светлини в стил Ван Гог. После му нанесоха втория удар, този път по тила. Небесата станаха черни и той се строполи по лице в снега.

44. Нидвалден, Швейцария

Габриел отвори едното си око; после бавно отвори и другото. Можеше въобще да не ги отваря, защото беше съвсем тъмно. Абсолютната тъма , помисли си той. Съвършената тъма.

Усещаше ужасен студ върху грубия бетонен под, а въздухът бе наситен с влага и мирис на сяра. Ръцете му бяха закопчани с белезници с дланите навън, тъй че раменните му мускули направо горяха. Опита се да си представи изкривената поза на тялото и крайниците си: дясната буза и дясното рамо, притиснати към бетонния под, лявото рамо нагоре, тазът извит, краката скръстени. Помисли си за художественото училище — учителите обикновено извиваха крайниците на моделите така, че да изпъкват мускулите, жилите и формите на тялото. Може би той беше просто един модел за картината на швейцарски експресионист. Мъж в килията за мъчения — от неизвестен художник.

Габриел затвори очи и се опита да се изправи, но при най-лекото свиване на гръбначните мускули в десния му бъбрек сякаш забиваха нажежен шиш. Като пъшкаше, той се пребори с болката и успя да се изправи. Опря глава на стената и потръпна от болка. От втория удар на тила му имаше бучка с големината на яйце.

Прокара върховете на пръстите си по стената — гола скала, гранит, както предположи. С мокър и хлъзгав мъх по него. Пещера? Нещо като изкуствена пещера? Или просто още един трезор? Тези швейцарци с техните проклети трезори! Чудеше се дали няма да го оставят тук завинаги, подобно на кюлче злато или старинно бургундско кресло.

Цареше пълна тишина, както и пълен мрак. Никакви звуци — нито от горе, нито от долу. Не се чуваха гласове, нито лай на кучета, нито вой на вятър; просто тишина, която отекваше в ушите му като звуците на камертон.

Чудеше се как го бе направил Петерсон. Как ли беше дал знак на пазача, че Габриел е неканен гост? Някаква кодова дума, произнесена на входа? Липсваща парола? Ами какво бе станало с Одед и Ели Лавон? Дали все още седяха на предната седалка на закрития фолксваген, или бяха в същото положение като Габриел… или в по-лошо. Спомни си за предупреждението на Лавон, отправено в градината на вилата в Италия: Хора като Ото Геслер винаги печелят.

Някаква херметически затворена врата се отвори наблизо и Габриел чу приближаващите се стъпки на няколко души. Светлините на две джобни фенерчета избухнаха в мрака и зашариха наоколо, докато не откриха лицето му. Габриел стисна силно очи и се опита да извърне глава от светлината, но от извиването на врата раната на главата му болезнено запулсира.

— Изправете го на крака!

Гласът на Петерсон — твърд, властен, Петерсон в стихията си.

Два чифта ръце го хванаха над лактите и го дръпнаха нагоре. Болката бе много силна — Габриел се изплаши, че раменните му стави всеки миг ще се изметнат. Петерсон замахна и му нанесе юмручен удар в корема. Коленете на Габриел се подгънаха и той се преви на две. После коляното на Петерсон се заби в лицето му. Пазачите го пуснаха и той се свлече в същата изкривена поза, в която се бе събудил.

Мъж в килията за мъчения — от Ото Геслер.

Работеха по двама като екип — единият го държеше, другият го удряше. Работеха усилено и експедитивно, но без радост и без ентусиазъм. Бяха им поставили задача — всяко мускулче по тялото му да бъде контузено и всяко местенце по лицето му да кърви — и те изпълняваха възложеното по един много професионален и бюрократичен начин. На всеки няколко минути спираха, за да пушат. Габриел разбираше това, защото при завръщането им усещаше свежия мирис на тютюн. Опита се да ги мрази — тези синеблузи воини на банка „Геслер“, — но не успя. Мразеше само Петерсон.

След около час Петерсон се върна:

— Къде са картините, които си взел от банковия сейф на Ролф в Цюрих?

— Какви картини?