Даниъл Силва - Английският убиец

Габриел отключи белезниците и накара Петерсон да се прехвърли през лоста за превключване на скоростите и да седне зад волана. Одед слезе от колата и отиде да се присъедини към Ели Лавон в камионетката. Габриел зае мястото на Петерсон на предната пасажерска седалка и накара Петерсон да се раздвижи, като го ръгна в ребрата с дулото на „Беретата“ си.

Над долината се спусна мрак. Петерсон караше колата с двете ръце на волана, а Габриел държеше „Беретата“ на видно място. На две мили от вилата на Геслер Лавон намали скорост и спря камионетката встрани от пътя. Габриел се изви назад и през задното прозорче видя как светлините на фаровете изгаснаха. Сега вече бяха сами.

— Кажи ми всичко още веднъж — настоя Габриел, като наруши мълчанието.

— Вече най-малко десет пъти го повторихме — възрази Петерсон.

— Не ме интересува. Искам да те чуя да повтаряш всичко още веднъж.

— Ти се казваш хер Майер.

— С какво се занимавам?

— Работиш с мен… в отдел „Анализи и защита“.

— Защо ме водиш във вилата?

— Защото имаш информация за дейността на досадния евреин на име Габриел Алон. Искам хер Геслер да чуе тези новини директно от източника.

— И какво трябва да направя, ако ти се отклониш от сценария по някакъв начин?

— Няма да кажа пак това.

— Кажи го!

— Мамка ти!

Габриел размаха „Беретата“ под носа му, преди да я пъхне в колана на панталона си.

— Ще ти пусна един куршум в черепа. Същото ще се случи и с охраната. Ето какво ще направя.

— Не се и съмнявам — рече Петерсон. — Това е единственото нещо, за което съм сигурен, че те бива.

Една миля по-надолу имаше необозначен частен път. Петерсон понамали и взе завоя със значителна скорост, като центробежната сила притисна Габриел към вратата. За миг се изплаши, че Петерсон е замислил нещо, но след това той намали скоростта и плавно тръгнаха по тесния път, а дърветата бързо се мяркаха покрай прозореца на Габриел.

В края на пътя имаше порта от желязо и камък, която изглеждаше така, сякаш можеше да издържи на атаката на бронетранспортьор. Когато се приближиха, човек от охраната застана в светлината на фаровете и размаха ръце, за да спре колата. Носеше дебело синьо яке, което не успяваше да прикрие факта, че е добре въоръжен. Върху кепето му имаше сняг.

Петерсон свали прозореца на колата:

— Името ми е Герхард Петерсон. Идвам при хер Геслер. Опасявам се, че случаят е спешен.

— Герхард Петерсон?

— Да, точно така.

— А този кой е?

— Мой колега. Казва се хер Майер. Мога да гарантирам за него.

Пазачът промърмори няколко неясни думи в микрофона. След миг портата се отвори, а той отстъпи от пътя и им направи знак да преминат.

Петерсон караше бавно. Габриел погледна през прозореца — дъгови лампи по дърветата, още един охранител със синьо яке, като този водеше на каишка куче вълча порода, което яростно го дърпаше напред. Господи , помисли си Габриел. Това място прилича на бункера на фюрера. Прибавете малко бодлива тел и минно поле — и картинката ще е пълна.

Дърветата пред тях оредяха и се появиха светлините на вилата, смекчени от сватбения воал на сипещия се сняг. Още един пазач се появи на пътя им. Този въобще не правеше опит да скрие малкия спретнат автомат, висящ на рамото му. Петерсон отново свали прозорчето на колата и пазачът пъхна едрото си лице вътре.

— Добър вечер, хер Петерсон. В момента хер Геслер отива към закрития басейн. Ще ви приеме там.

— Добре.

— Въоръжен ли сте, хер Петерсон?

Петерсон тръсна отрицателно глава. Охранителят погледна към Габриел:

— А вие, хер Майер? Носите ли оръжие тази вечер?

— Nein.

— Елате с мен.

Редица от малки лампи, монтирани на стълбове на височината на коляното, бележеше извивките на пътеката. Тук снегът беше по-дълбок, отколкото в дъното на долината — снежната покривка бе най-малко трийсетина сантиметра, — и всяка трета или четвърта лампа бе скрита в малка пряспа.

Петерсон крачеше редом с Габриел. Пазачът, който ги бе посрещнал в началото на алеята, сега вървеше пред тях. По някое време още един пазач се бе появил зад тях. Габриел усещаше топлия дъх на едно куче вълча порода отзад, на свивката на крака си. Когато кучето потърка муцуната си в ръката му, пазачът рязко дръпна каишката му. В отговор кучето изръмжа — тихо, гърлено ръмжене, от което въздухът наоколо затрептя. Хубаво куче , помисли си Габриел. Нека се постараем да не разстройваме проклетото куче.