Даниъл Силва - Английският убиец

Габриел се поколеба за частица от секундата. Кой да е пръв? Кучето или човекът? Човекът имаше пушка, а кучето — зъби, които можеха да пречупят гръбнака му. Докато кучето с огромни подскоци се носеше към него, той вдигна „Беретата“ с едната си ръка и стреля покрай него към господаря му. Изстрелът го улучи точно в гърдите и той се строполи на пътя.

Кучето се хвърли с главата напред върху гърдите на Габриел и го събори на земята. Падайки на замръзналата пътека, дясната му ръка се удари в земята и той изпусна „Беретата“.

Кучето мигновено се хвърли към гърлото на Габриел. Той вдигна лявата ръка пред лицето си да се защити и то налетя на нея. Габриел изкрещя, когато зъбите му разкъсаха защитата на якето и се забиха в плътта в долната част на ръката му. Кучето ръмжеше и мяташе огромната си глава, опитвайки се да отмахне ръката му и да се докопа до меката плът на шията му. Габриел неистово биеше земята с дясната си ръка, търсейки изпуснатата „Берета“.

Кучето заби още по-дълбоко зъбите си и счупи костта.

Габриел изпищя от болка. Тя наистина беше по-страшна от всичко останало, което му бяха причинили главорезите на Геслер. Още веднъж помете земята наоколо с ръката си. Този път напипа дръжката на „Беретата“.

Като изви яростно масивния си врат, кучето натисна ръката на Габриел на една страна и се хвърли към гърлото му. Габриел опря дулото на пистолета в ребрата на кучето и изстреля три куршума в сърцето му.

Отмести тялото на кучето и се изправи на крака. Откъм вилата се чуваха викове, кучетата на Геслер лаеха. Той отново тръгна. Левият ръкав на якето му беше разкъсан на парцали и по долната част на ръката му струеше кръв. След миг зърна Ели Лавон, който тичаше по пътеката към него, и се свлече в ръцете му.

— Продължавай да вървиш, Габриел. Можеш ли да вървиш?

— Мога.

— Одед, дръж го. Господи, какво са направили с теб, Габриел? Какво са направили?

— Мога да вървя, Ели. Остави ме да вървя.

Селската къща се намираше точно над тясното заливче на прилива, ниска и стабилна и солидна като кораб, с хубава двукрила врата и прозорци с бели щори. Габриел се завърна в понеделник. Картината — холандска олтарна икона от четиринадесети век, изпратена чрез „Ишърууд — Изящни изкуства“, Сейнт Джеймс Парк, Лондон — пристигна в четвъртък. Тя лежеше като погребана в опаковъчен сандък от дебели борови дъски и две яки момчета, миришещи на обедната си бира, я пренесоха по тясното стълбище до ателието на Габриел. Той прогони дъха на бира, като отвори прозореца и пръсна малко освежител.

Без да бърза, разопакова картината. Тъй като бе много стара и крехка, тя бе сложена не в един сандък, а в два — вътрешен, който защитаваше конструкцията й, и външен, който й осигуряваше стабилна околна среда. Най-накрая махна подложката от пенопласт и покрова от защитна силиконова хартия и сложи картината на триножника си.

Представляваше централен олтарен триптих, около един метър дълга и шейсет сантиметра широка, рисунка с масло върху три свързани дъбови плоскости с вертикални дървесни жилки — почти несъмнено от балтийски дъб, предпочитаното от фламандските майстори дърво. В малък бележник записа диагнозата: много силно измятане напред на дървото, отделяне на втората и третата плоскост, изобилие от изтрити места и драскотини.

Ами ако на триножника беше поставено неговото тяло, вместо олтарната икона? Фрактура на долната челюст, пукната ябълчна кост вдясно, фрактура на лявата очна ябълка, нащърбени гръбначни прешлени, счупване на лъчевата кост на лявата ръка, причинено от жестоко кучешко ухапване, изискващо профилактично лечение с ваксина против бяс. Стотина шева за ремонт на повече от двайсет порезни рани и жестоки разкъсвания по лицето, остатъчни отоци и обезобразяване.

Искаше му се да можеше да направи за лицето си онова, което се канеше да направи за картината. Лекарите, които го бяха лекували в Тел Авив, бяха казали, че само времето ще възстанови естествената му външност. Бяха изминали три месеца, а той все още едва събираше кураж, за да погледне лицето си в огледалото. Освен това Габриел знаеше, че времето далеч не е най-верният приятел на едно петдесетгодишно лице.

През следващата седмица и половина той не правеше нищо друго, освен да чете. В своята лична колекция имаше няколко отлични книги, посветени на Роже, а и Джулиан бе достатъчно любезен да му изпрати два свои великолепни тома, и двата случайно написани на немски. Той ги разтвори на работната си маса и се покачи на висока твърда табуретка, като изви врат, подобно на мотоциклетист, и подпря с юмруци слепоочията си. От време на време вдигаше поглед и съзерцаваше картината върху триножника си или пък гледаше как по таванското прозорче се стичат дъждовни поточета. След това навеждаше поглед и продължаваше да чете.