Даниъл Силва - Английският убиец

Когато наближи Огъст Рок, погледна на запад, към трупащите се облаци, и нещо в тях не му хареса. Спусна се по стълбичката в кабината и включи морското си радио. Наближаваше буря — от шест до осем бала, проливен дъжд. Върна се при щурвала, направи завой и включи кърмовата мачта. Кечът веднага увеличи скорост.

Стигна до устието на река Хелфорд, но вече валеше силно. Габриел вдигна качулката на мушамата си и се зае с платната, като първо свали кърмовата мачта, а след това — кливера и гротмачтата. Включи мотора и насочи платноходката срещу течението. Ескадрила от чайки се събра над главата му, просейки храна. Габриел надроби втория си сандвич и хвърли парчетата във водата.

Мина покрай развъдника на стриди, зави покрай носа и се насочи към тихите води на заливчето. Дърветата оредяха и пред очите му изплува покривът на къщата.

Взря се и видя на кея някаква фигура с ръце в джобовете; човекът беше вдигнал яката си, за да се предпазва от дъжда. Габриел притича по стълбичката в кабината и грабна бинокъла, марка „Цайс“, окачен на една кука до камбуза. Вдигна го и го нагласи на фокус, за да види лицето на мъжа, след което веднага го свали. Не бе необходимо да предприема нищо повече, за да идентифицира образа.

Ари Шамрон седеше до малката масичка в кухнята, докато Габриел правеше кафе.

— Всъщност вече започваш да изглеждаш, както едно време.

— Винаги си бил голям лъжец.

— Накрая ще изчезнат и отоците. Спомняш ли си Барух? Какъв ужасен побой му нанесоха онези от „Хизбула“, преди да успеем да го изтеглим оттам? Само след няколко месеца отново приличаше на себе си.

— Първо на първо, Барух беше грозен.

— Вярно е. А ти беше красив някога. Е, аз бих понесъл един бой. Може дори да подобри външния ми вид.

— Сигурен съм, че веднага ще мога да намеря неколцина ентусиазирани доброволци за тази работа.

Лицето на Шамрон се скова в желязна гримаса. За миг той вече не приличаше толкова на уморен старец, а по-скоро на израилтянския боец, който преди трийсет години бе измъкнал Габриел от утробата на Художествената академия „Бетсал’ел“.

— Те ще изглеждат по-зле от теб, когато приключа с тях.

Габриел седна до масата и наля кафе за двамата:

— Успяхме ли да запазим всичко в тайна?

— На булевард „Кинг Саул“ се носеха някои слухове… слухове за необяснимо разместване на персонал и някакви странни разходи, направени във Венеция и Цюрих. По някакъв начин тези слухове стигнаха до ушите на министър-председателя.

— Той знае ли?

— Подозира и е доволен. Казва, че ако е вярно, не би искал да знае нищо.

— Ами картините?

— Поработихме тихомълком с няколко агенции за реституция на произведения на изкуството и с американското министерство на правосъдието. От шестнайсетте картини, които ти откри в банковия сейф на Ролф, девет бяха върнати на законните им собственици, включително и онази, която е принадлежала на бащата на Джулиан.

— А останалите?

— Ще останат в Националния музей на Израел, каквото беше желанието на Ролф, докато бъдат открити техните собственици. Ако не успеем да ги открием, картините ще останат в музея завинаги.

— Как е Анна?

— С нея все още сме екип. Рами още малко и съвсем ще се побърка. Разправя, че би направил всичко, за да се измъкне от нейната команда. Готов е да се запише доброволен патрул в Газа.

— Някой да е отправял заплахи?

— Досега — не.

— Още колко време тя ще е под наша защита?

— Колкото ти поискаш. Това беше твоя операция. Оставям на теб да решиш.

— Най-малко година.

— Съгласен.

Шамрон напълни отново чашата си и запали една от зловонните си турски цигари.

— Следващата седмица тя пристига в Англия, нали знаеш? В Албърт Хол. Последният концерт от нейното турне.

— Знам, Ари. И аз мога да чета вестници.

— Помоли ме да ти дам това. — Той плъзна малък плик по масата. — Билет за концерта. Помоли да отидеш зад кулисите да й кажеш здрасти.

— Точно в момента съм по средата на една реставрация.

— Себе си ли реставрираш или някоя картина?

— Картина.

— Вземи си почивка.

— Тъкмо сега не мога да отделя достатъчно време, за да замина за Лондон.

— Уелският принц ще намери време, за да присъства на концерта, но ти си прекалено зает.

— Да.

— Никога няма да разбера защо позволяваш такива прекрасни и талантливи жени да се изплъзват между пръстите ти.

— Кой ти е казал, че ще позволя това да се случи?

— Да не би да смяташ, че тя ще те чака вечно?